Библиотеката на Въглен връх

Стийв погледна през мерника. Сега в къщата всичко бе спокойно. От прозорците излизаха тънки струйки дим. Докато гледаше, госпожа Макгиликъти излезе със залитане навън. Беше изцапана с кръв и зашеметена, но жива-живеничка.

Ей, ето я бабата! Какво е това, дето държи?

Карълайн взе мерника и погледна сама, после му го върна.

— Мъфини. Мъфини държи. — Тя тръсна глава и се поусмихна. — Дейвид трябва да е спасил и нея. Тъкмо си помислиш, че познаваш някого, и…

— Какво да правим сега?

— Сега ще поизчакаме.

— Какво? — попита Стийв.

— Дейвид да се върне.

— Да се върне? — попита Ъруин. — Къде е отишъл?

— Замина за Вашингтон.

— За какво?

— Ще убие президента и всички, замесени в току-що случилото се. „Всички“ и „замесени“ той го разбира в най-широк смисъл.

Стийв се стресна.

— Това е невъз… Ще може ли?

— Дейвид ли? Да. Направо още сега да почват да си копаят гробовете. Президента го пиши умрял.

Стийв се втренчи в нея с погнуса.

— За бога! На него му хрумна да почне да избива хора, не помниш ли? Преди да довтасат неговите войници, всички си седяха и си похапваха сладкиши. Както и да е, съмнявам, че, че повечето хора въобще ще забележат. Имат си по-големи грижи.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко е часът?

— Ъъъ… — Той погледна часовника на таблото. — Към четири и петнайсет?

— Всеки миг ще стане. — Тя пусна тънка дивашка усмивчица.

Стийв усети как настръхва.

— Карълайн, какво си направила?

Тя не отвърна с думи, а само посочи небето.

Тъкмо минаваше четири следобед. Слънцето все още сияеше високо над дърветата. Небето бе ясно. Затъмнение нямаше. Всичко това беше вярно, ала след няколко секунди Стийв бе принуден да повярва на очите си.

Слънцето гаснеше.

Към минута и половина след това от сияйножълто, както е нормално за това време на деня, слънцето доби по-мекия нюанс на оранжевото по залез, а после почервеня. Докато гледаше това, на Стийв му хрумна: „Все едно някой гаси някоя от ония крушки, дето гаснат постепенно, мноооого бавно“.

Отначало Ъруин си подаде главата през прозореца да гледа, но после — очевидно забравил, че се води нещо като задържан — отвори вратата на тауруса и застана до Стийв на паркинга.

— Затъмнение? — попита тихо Стийв с пълното съзнание, че не е това.

Ъруин поклати глава.

— Не. Няма как да е. Може би… А свива ли се?

— Не мога да ти кажа… абе… да. Май. — Стийв вдигна палец за сравнение. Можеше да гледа и без да присвива очи. Слънцето бе угаснало до мръснокафяво без помен от живец. Когато най-сетне почерня, той забеляза, че действително то видимо се е свило, поне мъничко.

А после изчезна.

Стийв усети как топлината на следобеда се отдръпва от кожата му. Октомврийският ветрец, чийто лек хлад изведнъж стана злокобен, шумолеше в сухите листа. „Колко студено може да стане? Колко студено става на Плутон? Там кислородът е течност, нали така?“ Той се разтрепери силно, неоправдано силно за този ветрец.

— Ти виждаш ли това? — попита кротко Ъруин.

— Мисля, че да — отвърна Стийв. — Сигурен ли си, че часът е толкова? — Пренебрегнал онова, което виждаха очите му, той се бе вкопчил в идеята, че това може да е най-обикновен залез.

Ъруин си погледна часовника.

— Четири и осемнайсет, плюс-минус няколко минути.

— Сигурен ли си? — Сърцето на Стийв думкаше в гърдите му. Звездите изгряха. Те го изгаряха като очите на далечни страшилища, грамадни и незнаещи милост. Една улична лампа светна и покри паркинга със слузеста жълта светлина. Нага погледна небето и изръмжа тревожно.

— Точно по график — обади се зад гърба му Карълайн. По гласа й си личеше, че е доволна от себе си.

Стийв се завъртя.

— Ти ли го направи?! Невъзможно! Трябва да е… — Той размаха безпомощно ръце. — Защо ти е това?

— Доста дълго е за разправяне.

— Това наистина ли се случва? — Гласът на Ъруин бе равен и безстрастен. Погледът му се стрелкаше ту към лицето му, ту към пистолета в ръката й. — Не е фокус, така ли?

— Аз с фокуси не се занимавам. — Тя отстъпи крачка назад, извън обсега му.

— Върни го! — изкомандва Стийв. — Пусни го! Всички ние… Пусни го пак!

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Боже Господи, Карълайн! Длъжна си! Ние ще… всички… ще замръзнем!

— Не незабавно — уточни тя. — Веднъж го обсъдих с Питър. Атмосферата въздейства като одеяло. Остатъчната топлина най-накрая ще се разсее, обаче имаме време.

— Какво да правим?

Тя се замисли.

— Гладни ли сте? Аз умирам от глад. Имаме време за убиване. Знам едно добро мексиканско кръчме надолу по пътя. Гуакамолето е…

— Карълайн, проклетите такос въобще не ме интересуват!

— Стига де, много са вкусни.

— Виж какво, от тия простотии ми писна! Точно сега искам от теб да…

— Черпи едно гуакамоле и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

С почервеняло лице Стийв пое въздух, за да покрещи още… а после си захлопна устата така, че се чу как му изтракаха зъбите.

— Ще ми го кажеш ли? Всичко?

Тя кимна.

— Аха.

— Добре — рече Стийв. — Става.

Карълайн се обърна отново към Ъруин.

— Ще ти вземем колата.

Ъруин вдигна вежда. Беше висок към метър и деветдесет, прецени Стийв, и бе в дивна физическа форма. Спомни си как онова едрото ченге се спаружи под погледа му.