Библиотеката на Въглен връх

Карълайн, с пистолета в ръка, вдигна вежди и се усмихна любезно.

— Ключовете са на таблото — каза Ъруин.

— Парите — напомни Стийв. — Носиш ли мешката?

— Какво? А… Не, извинявай. Дадох я на таксиметровия шофьор.

— На таксиметровия шофьор?! Всичките триста бона?!

Тя сви рамене.

— Нещо ми дожаля за него. Бяха му гризнали няколко пръста.

— Чакай, какво?! Кой е отгризал… — И млъкна. — Абе, като си помисля, карай да върви. Не ща да знам. — Стийв потърка чело, после погледна Ъруин. — Да имаш пари?

Този път Ъруин си вдигна и двете вежди. Но после вдигна рамене и затършува из портфейла си. Подаде им три двайсетачки, петарка и няколко банкноти от по един долар.

— Това са ми всичките пари в брой. Искате ли и картата ми „Америкън експрес“?

— Не, благодаря.

— Благодаря, Ъруин — каза Карълайн. — Много ни помогна.

Стийв отвори задната врата на тауруса и потупа с длан по седалката. Нага се поколеба, а после скочи вътре. Карълайн седна отпред. Щом Стийв запали форда, тя се обади:

— Чакай.

Нейният „Хеклер и Кох“ беше точно същият като онзи, който бе дала на Стийв. Натисна лоста, за да му извади пълнителя, после издърпа затвора и извади патрона от патронника. Пъхна го обратно в пълнителя и се обърна към Стийв.

— Как се сваля стъклото?

Стийв посочи копчето на вратата. Щом стъклото се смъкна, тя махна на Ъруин да дойде.

— Вземи — каза тя и му подаде празния пистолет с дръжката напред. — За защита. Тая вечер са наизлезли много луди. Внимавай.

— Без патрони не върши много работа — отбеляза Ъруин.

— Ще оставя пълнителя на тротоара в подножието на хълма.

Ъруин кимна.

— Благодаря.

Щом се поотдалечиха от паркинга, Стийв отби в платното за обръщане и спря. Карълайн остави пълнителя до една улична лампа и махна на Ъруин. Той махна в отговор.

— Това пък какво беше?

— Той изглежда симпатичен. — Тя му се усмихна неопределено.

Стийв разбра, че тя пак го лъже.

VI

Това подразни Стийв, но Карълайн излезе права. Гуакамолето наистина беше отлично. Ресторантът, който тя харесваше, се оказа „Мосю Тако“ в същия онзи търговски комплекс, където бе и ветеринарната клиника. Карълайн бе настояла да отидат точно там, в този ресторант и никой друг, въпреки че паркингът продължаваше да гъмжи от ченгета. Каза, че нямало проблеми. Стийв здравата се притесни, когато едрото ченге, което Ъруин унизи, погледна към тях, обаче нищо не стана. Паркира в дъното и Карълайн изръмжа нещо на Нага. Тя изръмжа в отговор и се сви на кравай на задната седалка, за да поспи.

Ако някой се опита да им създава притеснения, то това бе салонният управител. Дясната му ръка беше в гипс и той явно помнеше Карълайн от предишно нейно идване. Когато тя го помоли за маса за двама, той изпищя и се юрна към вратата.

Стийв погледна Карълайн шашардисано.

— Хмм? А, да. Дойдохме тук преди две седмици. Тая работа с парите Дейвид не я разбира. Като тръгна да си излиза, без да плати, оня тип го награби и… — Гласът й секна.

— И се разрази изхаканията. Ясно.

Накрая се настаниха на бара.

На Стийв никак не му се ядеше, но Карълайн настоя той да опита такос с омар. Докато чакаха, излочи половин кана маргарита и това го поохлади. Когато храната се намери пред него, той бе преоткрил апетита си. Карълайн обаче успя да изяде само няколко хапки.

— Много ми е неприятно да призная, обаче това нещо вярно е фантастично! — Стийв сдъвка едно картофче и бутна купата с гуакамоле няколко пръста по-близо до нея. Тя изяде едно-две картофчета, но иначе само ровеше в чинията си. — Нещо не е наред ли? Нали уж каза, че умираш от глад.

— Умирам, обаче стомахът ми малко се раздразни. — Тя сви рамене. — Сигурно от нерви. Пламнала ми е главата.

— Хмм. Каза, че ще отговаряш на въпроси?

— Да. Може. Имаме време за убиване и това ще ми отвлече мислите от… други работи. Питай ме каквото си искаш.

Ресторантът започваше да се пълни. Възрастна жена с яка от норка огледа гетите на Карълайн и окървавената фланелка от концерт на Стийв, а после си тури високомерна физиономия. Стийв й махна по маниера на кралица Елизабет, само с китката, и й пусна една зъбата усмивка до уши. Тя избяга.

— Хмм. Откъде да започна? — Той забарабани с пръсти по масата. — Ти наистина ли можеш да разговаряш с Нага? Ама наистина?

— Да, мога. Животинските езици са си техен специалитет, обаче се оправям. Произношението ми не е толкова добро като на Майкъл.

— Как сте го научили?

— Бащата го изнамери. Водел си е бележки.

— Бележки как да разговаряш с лъвове?

— Точно така, да. И с други животни също. С всяко едно нещо, което си има език всъщност.

— Сигурно му е отнело доста време.

— Към стотина години за първите два-три вида, мисля. И по-малко, след като му е хванал цаката. — Тя забеляза как я гледа Стийв и додаде: — Той е много стар, разбираш ли. И никога не е стоял без работа. Езиците всъщност са най-малкото. — Тя въздъхна. — Сериозно! Най-най-малкото. Затова ми повярвай.

— За каква точно възраст си говорим?

— Никой не знае с точност. Поне шейсет хиляди години. Сигурно много повече. Но всъщност въпросът е безсмислен. Прекарал е голяма част от живота си в Библиотеката. Там времето тече по-инак.