Библиотеката на Въглен връх

— Разбирам — изрече Стийв бавно. — И ти също идваш оттам, нали? От Библиотеката?

— Какво? Ами… и да, и не. Родена съм в… Мисля, че в Кливланд? Или поне беше на някакво място, което започва с К.‍ — Тя му се поусмихна тъжно. — Но… да. Сигурно съм от Библиотеката.

— Не разбирам.

— И аз не съм убедена, че го разбирам, честно. Искам да кажа, знам какво ни е причинил той, но нямам никаква представа защо.

— Кой?

— Бащата.

— Татко ти?

Тя поклати глава.

— Ние само го наричаме така. Той не е мой биологичен баща. Не съм сигурна дали това въобще е възможно. Никой не знае какво представлява той.

— Значи… какво? Той е нещо като извънземен ли?

Тя сви рамене.

— Може би? Но аз не мисля така. Само че не мисля и че е човек. Искам да кажа, по произход. Сега светът е много по-различен, отколкото е бил в третата епоха. Когато той се е родил, сигурно още е нямало хора.

— Третата епоха?

— Тази епоха, епохата, в която властва Бащата, е четвъртата. Преди Бащата над мирозданието е властвало нещо друго. Тогава е било по-мрачно. Всички казват, че тогава е било по-тежко. Това е светът, в който се е родил Бащата и който той е завладял…

— Нещо не…

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди нещо, което я разсейва.

— Как е започнал Бащата, всъщност няма значение.

— Тогава какво има значение? — попита троснато Стийв. Тя го караше да се чувства като дете.

Неясно защо остана доволен, когато тя прие въпроса му сериозно и набърчи чело, докато мислеше над отговора.

— Той е умен — каза тя най-сетне. — Там е ключът. Мисля, че всичко е произтекло от това. — Тя го погледна. — Просто размишления, нали разбираш. В действителност не знам.

— Добре дошла в моя свят.

Тя се намръщи.

— Извинявай. Продължавай, моля те. Интересно ми е.

Тя кимна и се вторачи в клуб содата си.

— Добре. За това, първото, съм горе-долу сигурна. Представи си някой като Исак Нютон, гений, какъвто се ражда веднъж в историята. Може би човек, а може би не чак толкова. За него важното е, че е много, много умен. И освен това — че е роден в ужасно време, сигурно по-тежко, отколкото можеш да си представиш. Нещо като ада, само че истинско. Над него е властвало едно създание, наречено Императорът.

— Засега схващам.

— Добре. И ето оттук ми започват предположенията. В Библиотеката има дванайсет каталога — но първият, белият каталог, е медицината. Мисля, че това би могло да е от значение. Може би Бащата е започнал като лекар, по-точно онова, което тогава е минавало за лекар. Натъкнал се е на нещо, много полезно за възстановяване — растение, отвара, каквото и да е там. Някак си е изнамерил как да си удължава живота, да печели време. И е използвал това време, за да се учи все повече и повече как да живее по-дълго. Най-сетне останал доволен — можел да живее колкото си иска и да лекува всякакви рани. След това… използвал това време, за да учи други неща.

— Като например?

— Ами… вторият каталог е войната. Мисля, че и това би могло да не е съвпадение. Бащата е сръчен. Мисля си, че отначало си е кротувал, кроял е планове, уреждал е разни неща, набирал е сила. Как го казвахте вие? „Летял е под радара.“ И най-накрая, когато бил готов… — Тя почука по бара с лакиран нокът. — … насочил вниманието си към онзи, докарал му неговите злочестини. Разбирал е, мисля — единственият истински изход от ада е да го завладееш. Имал е съюзници — Нобунунга е бил ключов играч, и още един на име Митрагани. Те са единствените, които със сигурност са знаели какво се е случило, обаче дума не обелват.

— Те тримата са го убили? Тоя де, императора?

— Ами… съмнявам се, че Бащата го е оставил да се отърве толкова леко. Но да, узурпирали са властта му.

— Добре. А после какво?

— Не знам. Летописите са загубени. Но, така или иначе, третата епоха свършила. След това имало и други битки, предателства, войни. Врагове преживявали възходи и падения. Херцога, Кю-33 Север, и разни други. Най-сетне Бащата се сдобил с такова могъщество, че никой не можел да го предизвика.

— А кога вие влизате в играта? Всички вие. Ти, Дейвид и останалите.

Тя отпи от клуб содата си.

— Шейсет хиляди години по-късно, плюс-минус няколко. Преди двайсет и три години. Беше в края на лятото. Била съм към осем-деветгодишна, когато… Е, тогава той ни осинови. — Тя се замисли. — Или „осинови“ май не е точната дума. По-скоро му бяхме чираци.

— Какво тогава… — Стийв млъкна. Телевизорът зад бара предаваше Си Ен Ен. Докато вечеряха, в центъра на новините бе тайнственото изчезване на слънцето — „това пък как стана?“ — но сега очевидно бяха получили извънредна новина.

Улф Блитцър със зашеметен вид говореше на зърнест запис от видеокамера, заснет от тротоара пред Белия дом. Част от оградата от ковано желязо, опасваща поляната отпред, бе откъртена. На тротоара, до тялото на тийнейджър, който или беше в безсъзнание, или бе мъртъв, имаше кървав отпечатък от стъпка. Камерата се вдигна. По-назад източното крило на Белия дом бе обхванато от необуздан пожар. Десетметрови огнени нокти дращеха нощното небе. Улф Блитцър приказваше неща като „катастрофална загуба на живот“ и „конституционен ред на наследяване“.