Библиотеката на Въглен връх

— А, това съм го чувала. Защо е така, знаеш ли?

— Знам, но не бива да казвам. В каталога ми е. Извинявай.

Карълайн тръсна глава.

— Няма нищо.

— Продължавай — подкани я Дженифър все така нежно. — Разкажи ми какво стана.

Карълайн дълго мълча, загледана не много надалече. Когато продума, говореше напълно спокойно, дори с отегчение, все едно обясняваше какво е обядвала.

— Има ли значение?

Дженифър поповдигна вежди и прибра обратно луличката си в торбата.

— А няма ли?

Нещо в гласа й сякаш задейства алармени звънци. Карълайн се освести.

— Разбира се! Има значение, то е ясно. Много съм, ъъъ, разстроена. Очевидно.

— Говори ли ти се за това?

Точният отговор на тоя въпрос беше, че би предпочела да изкара още един рунд с Дейвид. По-скоро. Но не можеше да го каже, не можеше дори да си го помисли. Ако Дженифър я помисли за… все едно за каква… това можеше да привлече внимание към нея. Тя можеше дори да подметне нещичко на Бащата.

— Никак не ми се иска да ти отнемам толкова време. Убедена съм, че си имаш работа за…

Дженифър протегна ръка и я докосна над китката.

— Имам си, но тя може да почака. Приятелите са затова. Пък и това ми е работата, един вид.

Вратата на стаята й беше звукоизолирана, но Дженифър и бе оставила отворена. По-нагоре в главния коридор Питър се упражняваше на барабаните си. Ударите отекваха странно и кънтяха из покрития с метал коридор. Карълайн, освен че ги чуваше, и ги усещаше — приглушено боботене в слепоочията, и сърцето. Опита се да мисли за Аша и отправи към Дженифър най-жалния си поглед.

— Добре — рече с отпаднал глас. — Дай ми само секунда.

— Разбира се.

Тя се съсредоточи и след малко успя и да пусне една сълза. Остави я да се стече по бузата й и я избърса. „Идеално.“

Дженифър седна на пода до нея, на интимно разстояние.

— Нещо против?

Да, тя беше против.

— Не, не, разбира се. Значи… Започна се с това, че Дейвид дойде с един свитък. Каза, че иска да му помогна за превода. — Тя се втренчи в Дженифър. — Само че беше гол.

Дженифър кимна мрачно. Да се разкарваш гол за Библиотекарите, не беше скандално нарушение на етикета, както за американците — освен всичко друго и баните им бяха общи и за двата пола — но бе необичайно. Когато Майкъл се връщаше от океана, понякога забравяше да се облича и му се присмиваха за това. „Обаче на Дейвид никой не му се присмива.“ И в действителност съществуваше само една причина той да влезе гол в стаята на Карълайн.

— Ти какво направи?

Карълайн я погледна.

— Помолих го да напусне. Той си излезе и с това се приключи.

Това бе замислено като шега, но когато го произнесе на глас, прозвуча сърдито и сприхаво. Дженифър пак й каза, че съжалява, но бе вторачила в Карълайн безстрастен, лишен от емоции поглед и това никак не се харесваше на Карълайн.

„Съсредоточи се.“

— Когато започнах да преглеждам свитъка, се изнервих. Не беше нещо екзотично, на пелапи беше, но малко старовремски. „Воистина“ еди-какво си и „во правде“ еди-що си, нали се сещаш?

— И той е имал нужда от помощ?

— Не. Ясно, че не. Беше, за да си намери повод.

— Защо го пусна? — Вратите на спалните бяха с шпионки и се заключваха и от двете страни.

— „Пуснах го“ е малко преувеличено. Очаквах Алисия и затова бях оставила вратата открехната. Щяхме да учим суахили. През двайсет и осми век навсякъде готово… Ей! Това ме подсети… ти каза, че колко време ме е нямало? Три дни?

— Горе-долу толкова.

— Алисия не дойде ли?

— Не. Извикаха я в невъзможните векове. Събира зъби от пневмовор или нещо такова. Тебе те намери Майкъл.

— Майкъл се е върнал?

Дженифър поклати глава.

— За това после. Сега говорим за теб. Какво стана после?

Карълайн едва потисна почти непреодолимия порив да погледне малката лавица в ъгъла. Дейвид или бе намерил скритото там, или не го бе намерил. Според нея не беше — иначе щеше да се събуди в бика, или още по-вероятно, въобще да не се събуди. Но беше важно да се съсредоточи. Този разговор също можеше да сложи край на съществуването й. „Опитай се да звучиш разколебано, все едно се ориентираш пипнешком в тъмна стая. Все едно избягваш нещо.“

С тази мисъл в ума тя си припомни как изпука челюстта й в ръцете на Дейвид. „Давай, пищи. Изпищи за мен.“ Но пулсът в шията й леко се ускори и когато заговори, гласът й прозвуча точно както трябваше. Беше се упражнявала. Треперенето на показалеца й обаче се забелязваше ясно. „Трябва да поработя върху това.“

— Ами… преведох текста на Дейвид. Беше за оплячкосването на Магедон преди две хиляди години. Войските на Абла Хан…

— На кого?

— Абла Хан. Едно от имената на Бащата. Аблаха, Абла Хан, Адам Блек?

— А, да бе, да. Извинявай.

— Та значи, те превзели Магедон. Обаче… и точно това искаше Дейвид да прочета… Цената на победата била висока. И тъй… — При този спомен Карълайн стисна клепачи и това не беше изцяло преструвка. — И тъй… като видял войниците си смазани, измъчени и в нужда от утеха, Абла Хан им рекъл: „Идете в градовете и грабете каквато плячка намерите. Сега градът е ваш, и всичките му обитатели също. Вземете ги, и мъже, и жени, и правете с тях каквото си искате.“ — Тя отвори очи. — Щом стигнах до това, Дейвид се ухили.