Библиотеката на Въглен връх

Когато от големия огън около бика минаха горе-долу пет години, Карълайн умря. Случи се в самия край на зимата, през онези месец и половина, когато полъхът на вятъра е още мразовит, но воят на разгонените котки оглася нощите в гората. Тогава беше на шестнайсет-седемнайсет.

При възкресяване хората обикновено спят дълго, но Карълайн оживя като пламнала в нощта кибритена клечка. Усети допир на ръце — опипваха я. Тя скочи рязко, хвана нечия коса, набра се нагоре и се нахвърли да хапе.

— Баси! Карълаааааау! — Очите на Дженифър я гледаха ужасено от три-четири пръста разстояние.

— А… — Карълайн попримига насреща й, после я пусна. — Извинявай.

Дженифър изтърча няколко крачки назад, там, където не можеше да я достигне.

— Дявол да го вземе, Карълайн! — Тя сложи ръка на сърцето си. — Така ме уплаши, че щях да напълня гащите от страх! Ега ти!

— Извинявай. — Стараеше се да говори спокойно и кротко. Дженифър не беше виновна — за какво, тя не си спомняше особено.

Дженифър я огледа подозрително. Не изглеждаше да е напушена.

— Всичко е наред. Още не бива да се движиш.

Карълайн кимна. „Щом тя не е напушена, значи трябва да съм го била закъсала здраво.“

— Добре тогава. — Тя показа разтворените си длани на Карълайн, после погали въздуха, сякаш успокояваше невидимо животно. — Приятелки сме си, нали?

Карълайн кимна отново.

Поуспокоена, Дженифър се приближи и й измери пулса. През това време Карълайн се оглеждаше наоколо. Стаичката й, обикновено безупречно подредена, беше претърпяла бедствие — половината рафтове бяха прекатурени и книгите и свитъците се въргаляха по пода. Писалището й беше килнато на една страна. Едното му чекмедже се беше заклещило полуотворено и изкорубено и сочеше нагоре към небето. Тя набърчи носле.

— Какво вони така?

— Ъъъ… абе… сигурно ти понасмърдяваш.

— Как така?

— Стана преди два дни. А пък времето се затопли, нали знаеш. — Дженифър извърна очи. — Съжалявам, Карълайн. Всички си мислехме, че учиш.

— Колко време…?

— Три дни, мисля. Как са ти ръцете?

— Ръцете ми? Защо… ох, да. — Лицето й се понавъси. Започваше да си припомня.

Погледна надолу и забеляза едва видимите бледни белези на китките — там, където я бяха пронизали с писалките. Погледна писалището. Една от писалките — „Монблан“ от оръдеен бронз, любимата й — все още стърчеше забодена в дървото. В средата на новите й белези имаше черни мастилени точици. Сгъна и разгъна длани, лакти. Изобщо не болеше.

— Мисля, че съм добре. Само съм малко схваната.

— Извинявай, още не съм се ошлайфала по тази част. Как ти е челюстта?

— Челюстта ми? — И тогава си спомни. — А, да. — Отвори уста, предъвка въздуха и размести челюстната си кост насам-натам. — Добре е. Нищо й няма. Благодаря ти, Дженифър. Добре се справяш.

— Е, да, много се упражнявам. Радвам се, че си добре. Беше доста… — Прехапа език. — Радвам се, че си добре. — Свършила работата си, Дженифър потършува из торбата си и извади сребърната луличка. — Нещо против?

— Запали. Значи… Объркана съм, Дженифър. Какво стана?

Дженифър й хвърли професионален поглед.

— Все още ли не си го спомняш?

Карълайн съсредоточено набърчи чело.

— Като в мъгла ми е.

— Помисли си минутка, ще почакам. — Тя остави луличката настрана.

Карълайн се огледа из стаята. Столът й зад писалището беше прекатурен. Леглото й все още бе старателно оправено, но една мастилница се беше разляла върху одеялото. „Съсипано е.“ Една от книгите на пода бе отворена на страница, изрисувана с дълги, широки щрихи.

От това, последното, нещо просветна в паметта й.

— А, чакай… Докато чаках Алисия, изучавах Словото.

— Какво си изучавала?

— Извинявай… Словото. Това е езикът на бурите. Велики поети са, поне някои от тях. — Книгата бе отворена на един откъс от рев на Юпитер отпреди десетилетия, най-мрачната строфа от по-голямо произведение. „Сега пропаднали сме в пъклото най-черно“ — прочете тя.

„Не — помисли си Карълайн и очите й незабележимо се разтвориха малко по-широко. — Така беше само донякъде.“ Тя се преструваше, че изучава Словото. Погледна към лавиците с книги в ъгъла, но погледнато оттук, писалището го прикриваше. С фалшива непринуденост тя се подпря на един рафт и се изправи — или поне се опита. Но това бе достатъчно, за да съзре малката кафява лавица в ъгъла непокътната на мястото си. Това предизвика у нея такова облекчение, че й се подкосиха краката. Тя се строполи тромаво обратно на пода.

Дженифър примигна. Карълайн обикновено беше много кротка.

— По-полека. Сърцето ти още сигурно не е влязло в ритъм. Значи… вече си спомняш?

— Връща се постепенно в паметта ми. — Дори и през болката чуваше гласа му и виждаше усмивката му. „Давай, пищи. Изпищи за мен. Ако изпищиш за мен, ще престана. Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“

— Дейвид ли беше?

Карълайн не посмя да продума. Погледна Дженифър с изрязано от бръчки чело. Челюстните й мускули играеха.

— Извинявай. Тъп въпрос. Какво се случи?

— Повечето си го спомням. Но… нали се сещаш, края — не.

— Нормално е — отвърна Дженифър. — За пръв път ти е да умреш, нали? Първия път никой не си го спомня. Следващия ще си припомниш малко повече, и тъй нататък.