Библиотеката на Въглен връх

Дженифър трепна.

— О, Карълайн…

— И тогава Дейвид каза, какво съвпадение, ето го него, воина на Абла Хан, а случайно, по съвпадение, той също бил смазан и…

— И?

— И ето ме и мен там — плячката.

Дженифър кимна вбесено.

— И после… ами, после той се пресегна и ме награби. — Тя посочи с брадичка гърдите си.

— Просто ей така?

— Да. Просто ей така. Странното беше, че не влагаше жестокост.

Дженифър огледа стаята с вдигнати вежди.

— Поне отначало де. Държеше се така, сякаш си мислеше, че ме съблазнява. Дори като че ми оказва благоволение.

Тя се замисли.

— Това го разбирам. Той наистина има ужасно високо самомнение. И ти какво направи?

— Нищо. Само го погледнах.

Дженифър пак вдигна вежди.

— Не исках да го вбесявам, нали разбираш.

Дженифър я измери с поглед.

— Знаеш ли, Карълайн, доста хладнокръвна си за книжен плъх. Да са ти го казвали?

— Не, ти си първата. — Навън в коридора барабаните думкаха ли, думкаха.

— И тогава ли той… сещаш се…

— Не. Тоест, опита се. Обаче на мен ми проработи късметът.

— Проработил ти е късметът?

— Той ме захвърли на пода и аз му хвърлих един къч.

— Изритала си Дейвид.

— Мъничко.

— И той нито пресрещна удара, нито нищо?

— Излових го неподготвен. Според мен той не очакваше съпротива.

Дженифър я изгледа стреснато.

— Не, сигурно не е. Но, Карълайн… ако не възразяваш да те попитам… защо?

— Защо какво?

— Нямаше ли да е по-… лесно… просто да му отстъпиш? Челюстта ти не просто беше счупена, беше стрита на сол! По-тежко счупване като че не съм виждала! И освен това те е приковал към…

— Спомням си, Дженифър, нали и аз бях там.

— Извинявай. Но разбираш ли какво искам да ти кажа?

Дженифър бе права. Дейвид все още бе любимецът на Бащата. Той се ползваше с привилегии. По-лесно щеше да е да се затвори в себе си, да се изключи, докато той свърши. Така бе постъпила първия път, когато Дейвид влезе гол в стаята й. Несъмнено пак би постъпила така. Не беше приятно, но пък не беше и чак толкова гадно като банкета в чест на завръщането й например.

Този път обаче да се затвори в себе си бе изключено. Падна под такъв ъгъл, че Дейвид щеше да гледа право в нейната малка лавица за книги в ъгъла. Да я изнасилят бе едно, но да го остави да гледа лавицата в ъгъла — това не можеше да го позволи в никакъв случай.

Дженифър я гледаше втренчено, твърде втренчено. Кръвта думкаше в слепоочията й. „Ако изпищиш за мен, ще спра.“ В горния край на коридора Питър навлизаше в кресчендо. „Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира.“ Сега, когато бе предизвикала Дейвид толкова, че можеше да я пребие в някой друг ъгъл, преди да я изнасили, тя разбираше, че не бива — не бива!!! — да позволява на Дженифър да се досети за причината. Като мислеше трескаво, Карълайн позволи на истинските си чувства мъничко да се покажат, да се изпишат на лицето й.

— Защо?

Барабаните тътнеха в коридора като пулса на вбесен великан.

— Защо? — повтори тя, този път малко по-силно. Най-добрите лъжи в сърцевината си съдържат малко истина. — Защо? Вие с Дейвид по някое време сте се срещали, нали?

— Е да, така е, но…

— Тогава не ме питай защо, Дженифър. Защо — това и за слепец трябва да е очевидно. — Гласът й аха-аха щеше да премине в крясък.

— Разбира се. — Дженифър отдръпна ръката си. — Извинявай.

Карълайн виждаше, че тя действително съжалява. Бе повярвала на всяка нейна дума. А и страхливка, нестрахливка, Дженифър имаше добро сърце. Тя винаги искаше само да помогне. Сниши глас до обичайния разговорен тон и прибра яростта си в ножницата.

— Няма нищо. И аз съжалявам. Доста тежък ден беше. Тежка седмица де… Абе, карай.

— Разбира се. Приятелки сме си, нали?

— Иска ли питане. — Това беше вярно. Освен това нямаше никаква връзка. Питаше се дали и Дженифър го разбира.

— Добре. Извинявай, Карълайн. Не исках да се натрапвам. Но действително трябва да поговорим. Струва ми се, че си по-силно разстроена, отколкото го показваш.

— Много бих искала. — Идеше й да кресне, но вместо това пусна вяла усмивка. — Но не днес, става ли?

— Добре. Но нека да е скоро.

— Разбира се.

Дженифър кимна. А после, отхвърлила професионалния си дълг, извади сребърната си луличка. Малко по-късно издуха грамадна фуния от дим и нададе лека въздишка на наслада.

— Но трябва да отбележа, че уменията ти да се справяш са изумителни. — Тя тръсна глава. — Между нас казано, ти не си първата, прикована от Дейвид за писалище. Може да му е фетиш, знам ли? Миналия месец я свърши тая и с Питър. Питър поне оживя, обаче е пълна развалина. Ако не го държа надрусан до козирката, все още се скатава в първия ъгъл и реве. — Тя си дръпна от лулата и огънчето й припламна в оранжево. — Не че го съдя, да знаеш. И аз самата щях да се разкисна.

Карълайн вдигна поглед изненадано. Мислеше си, че Дейвид се беше изредил на всичките в един или друг момент.

— Той никога ли…

— Не. Мен — не. Поне досега. Започвам да си мисля, че така и ще ме пропусне.

— Сериозно? — Интересно, помисли си тя. — И защо според теб?

Тя сви рамене.

— Не знам точно. Близо до ума е, че може да е от благодарност. Едно време имаше да го боли, ако не бях аз.

— Помня. Обаче… благодарност? От Дейвид?!

Тя въздъхна.