Библиотеката на Въглен връх

Карълайн се запъти по коридора обратно към стаята си. По пътя се размина с Дейвид и Бащата в коридора. И двамата бяха покрити от глава до пети с бронирани костюми и се потяха.

Бащата като че не я забеляза, но Дейвид й се ухили и на бузите му цъфнаха двете трапчинки.

— Здравей, Карълайн.

В отговор тя му кимна безизразно.

— Здравей, Дейвид.

Той й намигна.

Карълайн изобщо не реагира.

Щом влезе в стаята си, тя затвори вратата и я заключи. Не губи повече време да мисли за Дейвид. Вярно, че той за пръв път я убиваше, но и преди й бе причинявал болка и тя бе оцелявала. Такъв бе нейният свят и тя се бе приспособила.

Вместо това се зае да чисти. Беше си чистница по природа, а след случилото се стаята й бе обърната с краката нагоре. Стиснала зъби, първо нареди книгите по рафтовете, после изправи писалището и изстърга кръвта. Писалката „Монблан“, с която той я бе разпнал, беше съсипана, но смяташе, че тази, с която бе приковал другата й ръка — „Монтеграпа“ — можеше да се ползва, като й се смени писецът. С трепкащи мускули на челюстта и побелели кокалчета тя я почисти с амонячен разтвор и вода, лъсна я и я сложи обратно в кафената чашка, която използваше за поставка.

По залез, горе-долу по времето, когато Дженифър, Рейчъл и Алисия се бяха уговорили за пикник, тя бе успяла да приведе в що-годе приличен ред стаята. Едва тогава се върна към листчето, което бе в ръцете й, щом Дейвид влезе. Когато той затвори вратата, тя си отбеляза с него страницата в „Словото“. Не беше забелязал.

Този разделител бе нещо, на което се бе натъкнала преди три години в един испански текст — чернова на книга за различни способи за пътуване. Това не влизаше в каталога й. Вероятно бе останало в испанския текст по случайност и в него се описваше нещо, наречено „алшак уркун“, което „карало светлината да пронизва“. То бе свързано с друго нещо — „алшак шаболет“, което „забързвало бавните неща“ по някакъв дълбоко идеен начин. Алшак шаболет очевидно имаше някак ви странични въздействия, заради които приложението му бе непрактично.

Алшак уркун обаче беше забележително практичен. Принципът му на действие бе да прави материалните предмети прозрачни за електромагнитния спектър — и невидими наред с другото. Когато бе прилаган върху човек, да речем, този човек можеше да се разхожда свободно и незабелязано, без значение кой гледа.

И той си имаше недостатъците. Най-тежкият беше, че пръчиците и колбичките в окото също ставаха прозрачни за светлината, което те правеше напълно сляп, докато си под въздействието на алшак. Но ако внимаваш и си определил маршрута предварително, можеше да се оправяш съвсем сносно.

Карълайн извади книгата, едва-едва прикрита на малката лавица в ъгъла, книгата, чието присъствие бе укрила от Дейвид на такава кошмарна цена. Разбира се, Дейвид би я разпознал незабавно — беше подвързана с червена кожа като всички книги от каталога му. Собственият каталог на Карълайн беше зелен. Заглавието на червената книга бе „Ментална война, том III. Прикриване на мисли и намерения“. Текстът беше за майсторско равнище. Карълайн тъкмо я бе дочела снощи.

Тя застана на вратата на своята килия и изпълни обреда за алшак уркун. Нямаше нужда да поглежда в листчето, вече не. Всичко нужно бе записано в паметта й. Щом го извърши, светът помръкна. С червената книга в ръка тя зави надясно. До стълбището имаше трийсет и седем стъпки по коридора. След това — тринайсет стъпала нагоре до основния етаж на Библиотеката, всяко по педя високо. Те я отвеждаха на нефритения етаж. Оттам още хиляда осемдесет и две крачки я отвеждаха на рубинения етаж, където бяха наредени всички книги с червена подвързия.

Като продължаваше да брои крачки, тя отнесе скритата книга обратно на рафта й — лъч осми, шкаф двайсет и трети, девети рафт. Върна я на дванайсетото място от дясно наляво, точно където я беше намерила преди седмица. Нямаше да има нужда пак да прави справки с нея. Беше я изучила най-прилежно и овладяла прикриването на мисли и намерения. Сега бе време да мине към други неща.

Взе друга книга от втори рафт на същия шкаф, от осмо място. И тя щеше да е червена, знаеше, с корица в цвета на плиснала артериална кръв.

Щом се озова пак в стаята си, Карълайн затвори вратата, отиде на писалището си, седна и запали газовата лампа. Дори и почистено от кръвта, сега писалището й бе белязано с две дупки на малко под една ръка разстояние една от друга. Замисли се дали да ги запълни, после се отказа. От време на време щеше да ги поглежда. Те щяха да й помагат да се съсредоточава. После с лека усмивчица отвори откраднатата… добре де, взетата назаем от каталога на Дейвид червена книга.