Библиотеката на Въглен връх

Тя се поусмихна, а после издиша продължително.

— Обаче дотам няма да се стигне. — Говореше спокойно и с непоколебима увереност. — Аз няма да го позволя. — Огледа изпитателно ръцете си. Стийв също ги огледа. Върховете на пръстите й не помръдваха. — Аз още те обичам, Стийв. Ти също трябва да го знаеш.

Той се опули смаяно насреща й. Нищичко не му идваше на езика. След неловка пауза отвори уста и от нея капнаха думите:

— Карълайн, аз…

Тя се усмихна малко тъжно.

— Изчакайте, докато те се занимават с мен, после с Нага се шмугнете ей там. — Тя посочи към мрака зад гърба си. — Оградата не я опасва цялата. Ще се оправите.

Той проследи накъде сочи пръстът й, без дума да обели.

— Ами кучетата?

— Какво? Не. Няма да създават проблеми.

„Вчера обаче създадоха доста тежички проблеми, да му се не види“ — помисли си той, но си прехапа езика. Сега в нея имаше нещо, което я караше да напомня на олюляваща се кобра с разперена качулка.

— Как може да си сигурна? — попита. — Нали уж бяха бащините ти…

— Ще останеш невредим, Стийв. Кучетата ми се подчиняват. Те открай време са си мои.

Стийв се втренчи в нея с помрачняло лице. Дрезден.

— Карълайн…

— После! — Гласът й бе вбесяващо спокоен.

Очите на Стийв се превърнаха в цепки. Дрезден, нападнат от гъмжилото, потънал под него, но продължаващ борбата, докато… Усети как гневът му се надига и го потисна.

— А сега трябва да тръгвам — каза Карълайн. — Разбираш ли какво трябва да направиш?

Стийв успя да кимне, без да му проличи колко е ядосан.

— После ще ти обясня — каза тя. — Наистина.

Огледа го изпитателно и това, което видя, никак не я зарадва. Намръщи се, после се наведе и го целуна веднъж, много бързо, по дясната буза. Още преди да се усети какво става, и то свърши. После тя отново се отпусна на седалката, затвори очи и издиша продължително. Отвори безмълвно вратата и застана отпред, обляна от светлината на фаровете. Сянката й се издължи и падна като затъмнение върху Дейвид, Ъруин и Маргарет.

Стийв наблюдаваше, прикован на място.

Карълайн беше боса и бе облечена със същите смахнати дрехи, с които я беше видял за пръв път — колоездачния клин, пуловера и гетите, сега мръсни и изпокъсани. По бедрото й се спускаше струя засъхнала кръв. В рамката на огледалото за обратно виждане Стийв виждаше себе си и Нага — и двамата окървавени и напрегнати. Лъвицата надничаше над рамото му от задната седалка. Но същевременно виждаше и как Карълайн върви напред и как при всяка крачка мускулите на прасците й лъщят на светлината на фаровете.

Нещо в тази жива картина — така и никога не реши кое точно — му напомни как Дрезден се обърна и застана срещу глутницата кучета, как всеки мускул от анатомията на лъва изпъкваше в стегнат релеф — неми проводници на титаничната му, яростна воля.

Дейвид въртеше на пръста си пистолета на Ъруин. Ъруин, коленичил на земята пред него, се мъчеше да стане. Дейвид опря пистолета в главата на Ъруин и каза „Бум!“, а после се разсмя и го захвърли в мрака. Маргарет седеше с отрязаната глава на президента в скута си и кротичко й гугукаше. Мъртвите устни на президента шаваха.

Карълайн не можеше да различи какво се опитва да каже той.

— Здравей, Дейвид.

Дейвид се обърна. Беше оплескан с кръв от глава до пети, почти цялата засъхнала. Беше колосала дантелата на пачката му. Тук-там по кожата му бяха полепнали парченца плът. Лъхаше на метал, само с приглушена нотка на разложена плът, или може би Маргарет лъхаше на разложено. Ухили се до уши, щастлив както никога.

— Май славно си си прекарал тая вечер — рече Карълайн.

Маргарет изхихика.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дейвид, намигна на Маргарет и фрасна Ъруин в лицето. Ъруин се строполи в полусвяст на земята. Дейвид се обърна с лице към нея. — Значи… ти си била?

Карълайн кимна.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, и то немалко. Толкова си… свитичка!

— Точно от тихите води трябва да се пазиш.

— Ще го запомня. Бащата е мъртъв, нали?

Тя отново кимна.

Усмивката на Дейвид се разтегна още малко. Зъбите му бяха мощни и кафяви.

— Ти си го убила.

Тя пак кимна.

Дейвид отметна глава и избухна в смях. Смя се дълго и шумно.

— Да се шашнеш — каза той. — Направо да се шашнеш. Ха на бас… — Той й се закани с пръст. — Ха на бас, че някой е чел разни неща извън каталога му. Ммм? Мммм?

Карълайн се усмихна и сви рамене.

Той пак се разсмя.

— Дано да си внимавала, че това може да те вкара в беля.

— Внимавах.

— Как го уби, ако мога да попитам? Бащата е… беше… много добър. Дори и като отхвърлим останалите му умения, според мен той може и да е най-най-добрият на ръкопашен бой в света. Каза ми, че нещо взел да сдава, ама ако питаш мен, не му личеше. На мен… на мен… никак не би ми се искало да му изляза насреща. Поне засега. Моля те, кажи ми как го уби. Направо си умирам да разбера. Научно любопитство и прочие.

— С нож.

— Нож. — По гласа му си личеше, че не може да повярва.

Тя кимна.

— Разполагах и с елемента изненада, разбира се.

На асфалта зад гърба на Дейвид Ъруин се размърда и се помъчи да се изтласка нагоре.