Библиотеката на Въглен връх

Тя усети как нов писък се надига под натиска на ръцете му, както толкова много пъти преди. Потисна го и го изтласка надолу. Заудря асфалта с боси пети, мъчеше се да навлезе по-навътре в рейссак. Той продължи да я изтезава, ровейки из раната, а после се пресегна към ключицата й, извърши нещо ужасно и тя се счупи. Кожата й приглуши пращенето.

От нея се изтръгна писък. Само един. Беше необходим, той бе примамката, нужна й да го изтегли онези последни три пръста по-навътре, ала и за нея плати неочаквана цена. В онзи писък прозвуча истинна нотка.

Сега ръката му обхващаше гърлото й. Той заби кутрето си в една болезнена точка под челюстта, а с останалата си длан й спираше въздуха. „Така ме уби първия път — спомни си тя. — В миналите дни.“

Мислите й неистово се мятаха и ровеха из магическата книга на ума й, търсеха нещо, което би могло да й помогне.

Удряше го с малките си ръце, дращеше го, посягаше да му избоде очите.

Дейвид бе неумолим. Дейвид бе от камък.

Сега зрителното й поле се замъгляваше по краищата. „Не се получи — помисли си тя. — Дейвид ще спечели. Той ме убива за последно.“ Помисли си за Стийв, какъвто беше на дванайсет години, ухилен и огрян от лятното слънце. Зад очите й разцъфваха черни цветя.

— Това е само началото — прошепна Дейвид. — Когато овладея останалите каталози, ще те призова обратно. И това ще се повтаря отново и отново. Ще го правим всяка нощ за вечни времена.

Далече зад нея в нощта чу тихо метално изщракване — последният зъбец застана на мястото си. То я извади от унеса й, тя се стегна и дойде на себе си.

„Сега!“

Карълайн отвори очи. От недостига на кислород пред очите й се стелеше мрак… но все пак виждаше доста добре. Успокои се и спря да се съпротивлява. Усмихна му се, посегна нагоре и погали нежно трапчинката му с останките на разкървавения си нокът.

Щом докосна Дейвид, неговата усмивка угасна. Гласът му сякаш идеше много отдалече.

— Какво? — попита той. — Какво? Престани! Защо ми се усмихваш?

Устните й беззвучно трепнаха.

— Какво?! — Гласът на Дейвид премина в крясък. — Какво има, ужасна откачена кучко?!

Не беше реторичен въпрос. Щом го зададе, пусна гърлото й.

Карълайн усети напън за хълцане и кашляне, но го овладя. Пое хладна глътка нощен въздух и я вдъхна бавно в дробовете си, първото вдишване от останалия й живот. Когато се почувства съвършено готова, промълви:

— И тогава… — тя се изплю и ситни капки кръв обсипаха лицето й. — … от изток… — Думите излизаха със съскане от пресипналото й смазано гърло. Тя отлепи пръст от бузата му. — … гръмна гръм.

Лицето на Дейвид се взриви.

IV

Нямаше никакво време. Куршумът бе уцелил Дейвид в скулата малко по-нагоре от идеалното попадение, около един пръст по-високо — дребна грешка в изчисленията. Лявата половина на лицето му беше отнесена. Мозъкът му се виждаше. Дори и като се вземе под внимание подготовката му, Дейвид щеше да умре бързо — оставаха му още най-много един-два удара на сърцето.

Но и двете му очи виждаха и все още имаше едно ухо. Всяко едно от тези трите щеше да е достатъчно. Карълайн обви с длани тила му и се набра. Огледа зейналата в главата му дупка, посегна с пръст и докосна много нежно една точка дълбоко в мозъка му. Щом я докосна, светна искрица. И при втория удар на сърцето тя долепи устни до ухото му и прошепна думата, която Бащата бе прошепнал на Митрагани толкова, толкова отдавна, когато бе пробудил зората на четвъртата епоха.

За Дейвид, щом я чу…

… времето…

… спря.

Карълайн се свлече обратно на асфалта и бялата пара на дъха й се издигна, огряна от уличната лампа. Поусмихна се, ала не можеше да събере сили за нищо повече. „Успях — помисли си тя. — Действително успях.“

Не тържествуваше, дори и облекчение не усещаше. Бе вцепенена.

Но вцепенението бе приятно.

Страничен ефект от това, че Дейвид се намира извън времето, беше, че сега бе безтегловен. Тя само го пипна и го оттласна от себе си. Той увисна неподвижно в нощния въздух и се полюшна леко като издишащ балон.

Карълайн чу стъпки зад гърба си.

— Здравей, Ъруин. — Гласът й бе ужасно пресипнал. Тя седна, закашля се и обгърна коленете си с ръце. — Ще ми помогнеш ли да се изправя?

— Ъъъ… — изрече Ъруин с нацепените си подути устни. — Нинам дали ше моа, ма ше пробвам. — И той закуцука малко по-бързо към нея. Затискаше с лявата си длан кървяща рана в крака си. С дясната стискаше пистолета „Хеклер и Кох“, с който бе застрелял Дейвид. От дулото му се виеше дим.

Протегна надолу яката си ръка. Карълайн я пое. Той я вдигна без никакво усилие.

— К’во му има? — Той бутна Дейвид с пръст. Онзи се завъртя с лекота на една-две стъпки над земята.

— Недей — каза тя. — Пусни ме там за малко, ако обичаш.

Ъруин я позагледа, после сви рамене и се отдръпна.

Тя спря въртенето, после обърна Дейвид така, че да може да прегледа раната. Несъмнено би била смъртоносна дори и за такъв като Дейвид. Лявата част на главата му липсваше.