Библиотеката на Въглен връх

— Добро попадение — отбеляза тя. — Всъщност почти идеално. — Метна един поглед на Ъруин. — Под малко крив ъгъл, обаче вината за това си е моя. Трябваше да се намираме под ъгъл седем градуса спрямо тебе, обаче бяха по-скоро девет. Мъка ми беше да се концентрирам с тая проклета дупка от копие в крака.

— Да — произнесе бавно Ъруин. — Сигур да. Ти как тъй знаеше, че аз…

— Командващ старшина Ъруин Чарлз Лефингтън от армията на САЩ, от запаса. Роден на 8 април 1965 г.‍, последно служил в 82-ра въздушнодесантна дивизия. Преди това — две години в снайперския екип на армията на САЩ. Кога последно си стрелял неточно, Ъруин?

— За преди тази вечер ли ми говориш? — Дейвид бе оставил Ъруин да изпразни един пистолет в него, преди те да пристигнат, ей тъй, за спорта. — Не помня точно. Преди бая време беше.

— Недей да се самоупрекваш. Нямаше как да го уцелиш по-рано. Никой не би могъл. Ела тук и дай да поогледам тоя крак. — Тя клекна да прегледа раната на бедрото на Ъруин. — Добре си. Артериално кървене няма. Възнамерявал е да си поиграе с тебе. — Тя полегна на платното. — Извинявай. Трябваше да го изчакам доста да те пообработи. Така нямаше да те смята за заплаха.

— Ниш’ ми ня’а. За добра кауза моа и да се остаа да ме побъхтат малко. — Ъруин се изплю. — Ама тоя си беше задник чиста проба.

— Представа си нямаш. — Карълайн затвори очи да се посъвземе. „Успях — помисли си пак. — Наистина успях. Съвсем наистина“.

— Та значи, какво изтървах? — попита Стийв. Двамата с Нага слизаха по пътя откъм Библиотеката. — Какво стана тук?

— По дяволите, Стийв! — възкликна Карълайн. — Казах ти да изчакаш в Библиотеката! Ти някога слушаш ли какво ти се говори?

— Не си ми шеф!

Ъруин се огледа през рамо.

— Здрасти, малкият! Как я караш?

Стийв му помаха.

— Стига де, не ме дръжте в напрежение. Какво стана?

— Ми… — отвърна Ъруин. — Общо взето, ей тая гад тука я душеше яката и аз малко нещо го гръмнах. Малко така във физиономията.

— Впрочем благодаря — обади се Карълайн.

Стийв, объркан, набръчка чело.

— Ама как успя? Като дойдохме, тъкмо куршумите ти бяха свършили.

— То и аз се чудя — рече Ъруин. — Ега ти работата! Начи, вие като дойдохте, оня едричкият тъкмо ме беше захвърлил. Смлял ме беше на кайма, та не ми беше до бой. Щях да ходя до оная къща там — той посочи единствената къща на улицата, която светеше, — да викам подкрепления. Докато ни учеха, ни набиваха никога да не зарязваме оръжие на бойното поле — смилал съм от бой разни пичове за туй нещо — та затуй пътьом си награбих пистолета, ако ще да беше празен. Ей тъй, по рефлекс.

И после, докато врътках кръгчета около уличната лампа, поглеждам аз надолу. И ти да видиш, т’ва пък там пред канавката ако не е пълен пълнител, дейба! И по-чистички съм виждал, ама като го позабърсах в ризата, влезе в работа като стой, та гледай. Напрау не можах да повервам. Магия съща.

— Няма такова нещо! — Карълайн издуха през ноздрите си двойна струйка дим.

— Абе, ха на бас, че знам откъде е дошъл — рече Стийв. — Може ли да го видя?

Ъруин вдигна пистолета, но не му го подаде.

— Това същият пистолет ли е, дето го носех, като излязох да побягам? — попита Стийв. — Оня, дето му го даде по-рано?

— Същият е, да — потвърди Карълайн.

— Значи пълнителят, дето си го намерил ти, трябва да е същият, дето го изтървах, като ми наскачаха кучетата.

— Ей, бас държа, че е той! — разсмя се Карълайн. — Гледай ти!

Сега и двамата мъже се бяха втренчили в нея.

— Значи… — заговори бавно Стийв. — Ти си нагласила цялата тази работа? Моето бягане вчера… Кучетата… За да изтърва пълнителя там, където Ъруин може да го намери? Точно тогава, когато Дейвид те е докопал?

— Да. — Очите на Карълайн светнаха като прожектори в нощта. — Да. Вярно е.

— Защо?

— Ами, Дейвид си падаше гад.

— Не, питам те защо си хвърлила толкова труд? Не можеше ли просто…

— Няма „просто“. — Тя заобиколи реещото се във въздуха тяло на Дейвид и както говореше, го заоглежда внимателно. — Не и с такъв като Дейвид. Прекалено е сръчен. Беше същински цар на каталога си. Веднъж го гледах как изкла сто израелски войници, въоръжени, с онзи неговия нож. Това беше просто упражнение, учебна задача. Можеше да ти чете мислите, ако не вземеш мерки против това. Няма никой на земята, който би могъл да го победи в честна борба. Но тук, вътре, в рейссак…

— В кое? — попита Ъруин.

— Рейссак ейриал — изчурулика Стийв. — Вид система за защита на периметъра. Изключително съвременна!

Ъруин го изгледа.

— Обаче с микровълните няма нищо общо. Това си бяха дивотии.

— Голям си отворко бе, малкият, а?

Стийв кимна скромно и запристъпя от крак на крак в пръстта — същи Джон Уейн, докато приказва с хубавата даскалица.

— Да.

— А не можеше ли…