Библиотеката на Въглен връх

— Благодаря, Ъруин. От твоите уста това е много ценно. — Тя издуха струя дим към нощното небе. — Исках да го направя, като го набода на онова неговото копие или може би да го прикова на писалище. Обаче не можах да измисля как да ми се получи. Това трябва да свърши работа. — Тя огледа Дейвид с хирургически поглед и бездънна злоба. — И мисля, че върши. Да. Вече действа.

— Кое?

— Погледнете го в очите и ми кажете какво виждате.

Стийв и Ъруин се наведоха и застанаха очи в очи с Дейвид.

— Почернели са — отбеляза Стийв. — Не, не, все едно са посинени. Бялото на очите му е черно! И… светят ли? Слабо?

— Да. — И тя го забеляза. — И аз така си помислих, но можеше да е и от светлината. — Карълайн извъртя Дейвид с лице срещу нея.

Сега навън бе много тъмно — нямаше нито луна, нито звезди. Снежинките, сипещи се по Карълайн, не се разтапяха. Мрак покриваше челото й, но когато дърпаше от цигарата, в тъмните вирове на очите й проблясваха в оранжево отражения близнаци.

— Пищи — промълви тя нежно на пелапи. — Опитай се да изпищиш. Ако изпищиш за мен, ще спра. — Сега се усмихваше. — Ако изпищиш за мен, ще те оставя на мира. Веднъж… Втори път… Не?

V

Сега и двамата я попоглеждаха. „Дейвид бездруго не ме чува.“ Тя отпусна ръка и когато заговори пак, се постара речта й да звучи нормално:

— Да — добра и силна връзка. Трябва да съм нагласила времето съвсем точно.

Нага подуши Дейвид и нададе вой.

— Да сте го хранили скоро тоя лъв? — попита Ъруин.

— Тя ще се оправи. — Стийв потупа Нага по гърба. Тя отърка рамо в бедрото му. — Тя ни е една голяма хубава сладурана. Нали тъй, момиче?

Карълайн се усмихна и стъпка фаса от „Марлборо“-то с бос крак.

— Още една имаш ли?

Стийв извади пакета. Двамата запалиха. Стийв подаде пакета на Ъруин.

Ъруин махна да го прибере.

— Тая гадост убива. — И налапа малко тютюн за дъвчене.

— Тече ти кръв — обади се Стийв с неподправена загриженост в гласа.

Тя погледна надолу. Кръвта капеше от раната в бедрото й — не шуртеше както когато е засегната артерия, но беше доста тежко.

— А, да бе, да. Стийв, мога ли да те пратя да изтичаш за нещо?

— Разбира се. Какво ти трябва?

— Трябва да си позакърпя крака. И крака на Ъруин. Помниш ли оная купчина неща, която ти оставих във всекидневната на онази бяла къща?

— Да, то е ясно.

— Там има една голяма брезентова торба, вързана с връв. Донеси я, както и бинтове и колкото вода можеш да носиш. Еластични бинтове, ако са останали.

— Става. — И Стийв хукна.

— Ъруин, мога ли да взема едната връзка на обувките ти?

— Ъъъ… Да. Щом искаш. — Свали маратонката си „Рийбок“, извади връзката и й я подаде. — За какво ти е?

Тя върза единия й край за косматия палец на крака на Дейвид, а другия — за една пощенска кутия.

— Имаме още една работа за вършене, а не ща да отплава.

* * *

Карълайн не беше толкова сръчна като Дженифър, но пък и раните им не бяха от най-тежките. Тя натъпка раните на стъпалото и на бедрото си със сив прашец и после го заля с вода. Докато обработваше Ъруин, прашецът се преобрази в плът, свежа и розова.

Намериха Маргарет точно до изхода за шосето. Още си играеше с главата на президента.

— Ти уби Дейвид — каза Маргарет, без да вдига очи. — Как успя ти да убиеш Дейвид?

— Не точно го убих. — Карълайн диво тържествуваше, но беше и предпазлива. Трудно бе да се каже какво става в главата на Маргарет. — Това щеше да е голяма милост за него. Изнамерих нещо по-лошо.

— По-лошо от забравените земи?

Усмивката на Карълайн бе кървава.

— Много по-лошо.

Маргарет за първи път вдигна очи с интерес.

— Сериозно? — Тя впи поглед в лицето на Карълайн. — Вярно е. Действително си го изнамерила. Значи си ужас. А аз не го знаех. — Тя се усмихна. — С теб сме сестри. — А после заговори на главата: — Дейвид каза, че тя може би чете неща извън каталога й, обаче аз не му повяааааарвааааах. Тя изглежда една такава свитичка и розовка. — Подчерта думите „свитичка“ и „розовка“, като боцна президента по бузите. Главата се опита да изстене, но нямаше въздух.

Маргарет изстена вместо нея, разлюляла глава в нощта. После й хрумна нещо.

— Бащата ще се ядоса. — Накара главата да изпъчи долната си устна.

— И Бащата го няма вече. Убих го.

— Той ще се върне. Винаги се завръща.

— Не и този път.

Маргарет се подвоуми, а после изрече тихо:

— Довършила си Бащата? Довършила си го завинаги?

На Карълайн й се стори, че забеляза как по лицето на Маргарет трепва недоловима сянка на изражение. Надежда може би? Не можа да го разпознае.

— Да. Няма го вече.

— Навеки?

— Навеки.

— Ах… — Отново онова мигновено, трудно разгадаемо изражение. — Вярвам ти. — Тя отново сведе поглед към главата, а после й хрумна нещо и отново погледна нагоре. — Значи ти си ужас и смърт. Нали? — Тя се взря сериозно в Карълайн в очакване на отговор.

Карълайн примигна.

— И така може да се каже сигурно.

— Тогава ти си моя господарка. — Тя остави главата на президента на земята, изправи се и направи реверанс. — Какво ще желаете да сторя за вас, госпожо?

Карълайн не знаеше какво да очаква, но това никак не го очакваше.

— Само едно. — Тя погледна Ъруин и кимна. Ъруин вдигна пистолета.