Библиотеката на Въглен връх

— Да пратим тук армията може би? Една камара професионалисти, яки, грамадни типове, подготвени здраво и въоръжени до зъби? Ммммможе би — само може би — бих могъл да измисля начин да ангажират и някои като Делта форс. Несъмнено щеше да свърши работа? — Тя започна демонстративно да души из въздуха. Вятърът все още разнасяше едва доловим лъх на изгорял керосин откъм разбитите хеликоптери. — А, чакайте… — И тя пак се разсмя.

— Добре де — рече Ъруин. — Обаче откъде ще знаеш, че аз ще съм…

— Ти харесваш ли си работата в Държавна сигурност? Бас държа, че е интересна. Тъкмо по твоята част.

— Мда…

— А как попадна там?

— Случайно си беше — отвърна Ъруин. — Излязох да обядвам и…

— … и срещна случайно стар приятел? Познат от гимназията? Чиста случайност? Дето ни най-малко не я очакваш?

Ъруин не отговори, само я погледна. В погледа му просветна осъзнаване.

Стийв също схвана.

— А стига, бе!

— От много отдавна работя по това — обясни Карълайн. — Обичам да планирам. По плановете много ме бива. Виждали ли сте ги ония пичове, дето правят трикови удари на билярдната маса? Карат топката бияч да подскочи или да се търкулне обратно, и разни такива? Това беше моят триков удар.

Ъруин и Стийв се спогледаха. След малко Ъруин кимна.

— Хубу. Щом тъй викаш, начи ти вервам. Ама тоя що така фърка?

— Пак е моя работа.

— Да бе, сетих се — рече Ъруин. — Питам те как става?

— Преместих го извън времето.

— Я пак?

— Промених някои физични константи вътре в тялото му. За него времето вече не тече. — Гърлото я дереше, все едно бе разкъсано на парчета. Изкашля се и изплю кръв в снега. — Дейвид не пада, защото, нали разбирате, падането е процес. Но ако времето не тече, то един процес не може да протича като такъв, нали така?

Ъруин задъвка наум тази идея, а после си я прибра за по-късни размисли.

— Да, добре. Защо?

— Защо какво?

— Ми, защо го направи? Той щеше да умре сигур след секунда-две.

Тя кимна.

— Да. Щеше. Точно затова.

— Нещо не схващам.

— Ти умирал ли си някога?

Ъруин я изгледа.

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз съм умирала няколко пъти. Не е толкова гадно, колкото сигурно си мислите. За него смъртта далеч не е достатъчно гадна.

— Но това е?

— Не съм сигурна, но той смята, че е по-гадно. Това е важното.

— В смисъл?

— Ами, Дейвид е умирал сума ти пъти. Влиза му в обучението. Не чак толкова пъти като Маргарет, но достатъчно, че да му свикне. Преди няколко години подочух как двамата го обсъждат. Тогава на Маргарет вече не й пукаше. Стига вечерята да се позабави, и тя се юрва да се самоубива. Но тя каза, че имало едно нещо, дето все още не й давало мира. Не болката — с болката те можеха да се справят. Всеки от нас можеше. Но тя мразеше осъзнаването.

Карълайн се смълча.

— Не, не. Това е моя дума, не нейна. Как го каза тя? Каза, че продължавала да го усеща дори и сега, в корема и отдолу по ходилата. Когато раната е нанесена и никой не може да я спаси, тялото й разбирало. Маргарет е умирала по всякакви мислими начини, но тя каза, че по-гадно нещо от това не познавала. И Дейвид се съгласи с нея.

— И точно там се намира Дейвид сега. — Тя се усмихна. — В онзи миг, когато го усеща в корема и отдолу по ходилата. Уазин нята — мигът, в който умира последната надежда. И той ще пребъде в него вечно.

Усмивката й накара Стийв да отстъпи половин крачка назад. Дори и Ъруин трепна.

Инстинктът й подсказваше да си докара неутрално изражение. „Но защо? Няма причина да се крия. Вече не.“ Тя погледна ръката си. Връхчето на пръста й вече не трепереше.

— Значи той и тебе те вбесяваше, а?

— Малко. Да. Стийв, да имаш цигара?

— Точно преди ти да го… каквото и да е това… преди да го замразиш, ти го докосна — обади се Ъруин. — Вътре в раната. Защо го направи?

Стийв й подаде едно „Марлборо“ и запали едно и за себе си.

— Значи го видя? Да, ударих го малко с ток. Статично електричество, право в париетално-островната мозъчна кора.

— В кое? — попита Стийв.

— Центърът на болката в мозъка му — обясни Ъруин.

— Точно така. Слаб удар — малко по-силен от тока, който те удря от дръжката на вратата, след като си си търкал краката в килима. Но, разбира се, то много не ти трябва, не и когато цялата анатомия е наредена така пред теб.

— Провеждаха опити — допълни Ъруин. — Пичовете на Чейни, докато се опитваха да измислят какво да правят с Бин Ладен. Чувал съм разни истории. Когато нанесеш на някого такъв токов удар, той е равен на сбора от… Не само на всички болки, които си преживял, но и на всички, които би могъл да преживееш. Всичките едновременно.

— Да.

— И после го замрази? Точно в този миг? — Стийв се замисли над това само за миг и подсвирна: — Защо?

Карълайн си спомни как заваля топлият дъжд, спомни си соления, бакърен вкус на кръвта на Аша.

— Защото уазин нята не е достатъчен. Не и за него. Това обаче… Почти сигурна съм, че по-голяма гадост на никого и никъде не се е случвала. Никога. Мисля, че това е най-голямата възможна гадост, теоретичната горна граница на страданието. Отчаяние и агония. Абсолютни. И нескончаеми.

— По дяволите! — изруга Ъруин. — Голяма извратения.