Библиотеката на Въглен връх

И по тази тема записките на Бащата бяха съвсем ясни — има няколко начина за моментално изваждане на мъж от строя, но ударът в чатала не беше сред тях. За да дойде истинската болка, трябваше да минат секунда-две.

— Чакай — произнесе тя бавно. — Извинявай. Нещо нередно ли направих? Мислех, че ти обичаш по-грубичко. — Докато го произнасяше, Дейвид я гледаше втренчено и все повече не вярваше на ушите си… но изслуша цялото изречение. Което продължи около четири секунди.

Когато тя млъкна, той вече потъваше в истинските дълбини на болката. Изстена.

Карълайн усмихнато изтръска кръвта от ноктите си.

— Да, значи грешката е моя.

Дейвид отново изрева, сви юмруци и пристъпи към нея — държеше се с едната ръка за чатала и почти се беше прегънал на две.

Карълайн се претърколи назад, скочи на крака и хукна към входа. Дейвид беше по-бърз от всички… обикновено. Но точно сега това малко не важеше.

Ала тя нямаше как да води задълго. Още щом овладееше болката, той щеше да я погне. Тя хукна към входа на Гарисън Оукс. След десетина крачки профуча през входа… и влезе в обхвата на рейссак. Спря и се обърна.

По земята тъкмо почваше да се трупа сняг. Следите от босите й ходила се простираха до мястото, където стоеше Дейвид, сега присвит на две от болка. Със задоволство забеляза няколко капки кръв долу на снега.

Дейвид издиша горещ въздух и облакът от пара се белна под уличната лампа. Изправи се в цял ръст. Маргарет му даде копието и се дръпна, все едно от жарък, разгорял се огън.

Дейвид се загледа в следите по снега, а после се взря в тъмното. Очите му, древни очи на дивак, святкаха убийствено — злият и страшен поглед на черен идол, изобразяващ божество на смъртта.

— Идвам за тебе, Карълайн!

III

С изражението на мъж, навлизащ в ледена вода, Дейвид нагази в рейссак. Тя го наблюдаваше втренчено. При първата крачка лицето му не издаде никаква болка, при втората също, и при третата. Но на четвъртата изпъшка съвсем тихо.

Карълайн, все така сама в тъмното, чу болезнения му стон и се усмихна.

— Тука! — провикна се тя присмехулно и направи една-единствена отмерена крачка по-далече от него и по-близо до Библиотеката. — Насам!

Дейвид пристъпи с грохот към нея, тежък и безмилостен.

Дейвид щеше да е способен да навлезе много по-навътре в рейссак от другите, много по-навътре, отколкото бе решил да навлезе дотук. Тя знаеше, че той владее трикове за контролиране на болката и намаляване до минимум на вътрешните увреждания. Техники съществуваха.

При все това, докато наблюдаваше силата му със собствените си очи, тя се изпълни със страхопочитание пред суровата му, свирепа воля. С изскубнатия тестис го беше изловила неподготвен. Сигурно и той си е играел с нея. Но това сега не беше игра. Сухожилията на шията му бяха набъбнали като въжета. От него се лееше река от пот в най-буквалния смисъл, потта се стичаше по ръцете му, капеше от върха на копието му в снега и над капките се виеше пара.

Тя се стегна и приготви за предстоящото.

— Стига ли ти? Завивай обратно, преди да те е… Аааа! — Викът се изтръгна от нея, вик колкото на болка, толкова и на изненада. Той действаше бързо, дума да няма! Погледна и видя покрития с шипове връх на копието му, забит в левия й крак, и я обзе истински страх. „Той замахна, хвърли и ме набоде буквално толкова бързо, че не видях!“

Ухилен, Дейвид разклати веригата. Краката на Карълайн се подкосиха и внезапно тя се просна по гръб на асфалта.

Той започна да я придърпва. Болката бе неописуема. Карълайн се двоумеше дали да се съпротивлява, или да поеме рачешката в посоката й, за да не си ожули гърба в асфалта.

— О, Дейвид, недей… — Тя вкара треперене в гласа си, знаеше, че това ще го разпали още повече. Но вътрешно бе студена като лед. Когато прецени, че моментът е настъпил, посегна и пречупи върха на копието.

Позволи на едно-единствено премерено стенание да изскочи от устните й и отпълзя.

— Рааа, кучко! — Дейвид смени върха на копието и миг по-късно то я прониза отново, този път в стъпалото. Болката надхвърляше всяка, която някога бе усещала през живота си. Задращи по асфалта, ноктите й се откъртваха, но болката в тях бе като припламване на свещи в сравнение със слънцето. Дейвид я дръпна към себе си, но тя почти не забеляза.

Дланта му се сключи около глезена й. Хватката на мазолестите му пръсти бе като железни клещи. Преобърна я по гръб. Тя дращеше отчаяно по коравия асфалт, дереше го с пръсти. Камъчета разкъсваха плещите й. Толкова навътре бяха навлезли в рейссак ейриал, че й се струваше — още само педя и той ще го убие.

Ала не можеше да помръдне. Силата му надделяваше.

Сега Дейвид я придърпваше към себе си. Посегна, стисна я за коляното и няколко костици изхрущяха. Тя знаеше към какво ще посегне той… „Не, не, не, не, не!“… И той посегна. Заби показалец в дупката, пробита от копието му в крака й, и натисна.