Библиотеката на Въглен връх

— А… — изрече отново с досада Маргарет. — Изпращаш ме у дома?

— Да.

— Хмм… — Тя поизчака. — Може ли да помоля за нещо? Господарке? За една услуга, ако обичате?

Карълайн бе в щедро настроение. Тя докосна Ъруин по рамото и каза на английски:

— Не още.

А после се обърна на пелапи към Маргарет:

— Разбира се. Защо не?

— Помниш ли как умря Дейвид? Първия път?

— Да. Но, Маргарет, аз не бих…

— Искам така да си отида у дома. Чрез бика. Както си отиде Дейвид.

Карълайн впи очи в нея — не беше сигурна, че е чула вярно.

— Я повтори?

— Бих искала да ме опекат в бика. Бащата каза, че това ще е последният ми урок. Вярвам, че съм готова.

— Маргарет… Защо ти е да искаш подобно нещо?!

— Не знаеш ли? — попита тя разочаровано.

— Не. Не знам, наистина.

— И Дейвид никога не го разбра. Аз исках да го чуя, знаеш ли, но… Той не можеше да достигне до мен. Вече не. От много отдавна. Но ние с теб явно сме сестри. Затова може би… — Маргарет я погледна навъсено, мъчейки се да намери думите. — Аз вече съм много далеч. Далеч от всички вас, далеч от себе си. Разбираш ли, аз съм сред далечния мрак. — Тя примигна умолително. — Тъй дълго, тъй дълго се скитах. Дотук разбираш ли?

Карълайн кимна леко.

— Да.

— Често обаче мисля за бика. Ти мислиш ли за бика?

— Понякога.

— Помниш ли как сияеше той? Как огънят го оцвети в оранжево под лунните лъчи и Дейвид пееше?

Устата на Карълайн пресъхна.

— Да, спомням си.

— Ако някой напалеше такъв огън за мен… Струва ми се, че може да го почувствам. Дори и тук, сред далечния мрак, аз може и да го почувствам. И… ако се разгори достатъчно ярко и гори много дълго… Може би ще мога да проследя обратния път до него. — Маргарет, бледна, същински кошмар, около трийсетгодишна, се усмихна мечтателно. — Разбираш ли, отново да се върна в себе си. Може дори и да избликне песен от мен. Мисля, че може да ми е останала още една. — Тя погледна Карълайн и в очите й танцуваше призракът на надеждата. — Само една. Това е всичко, за което моля! Мислиш ли? Може би?

— Да — каза тихо Карълайн. — Може би.

— Значи ще го сториш?

Спогледаха се. Червеи се гърчеха в косата на Маргарет.

„Когато бяхме деца, тя имаше най-хубавите играчки — помисли си Карълайн. — Хубави куклички. Понякога ми ги даваше да си играя.“

— Да, щом това искаш. — А сетне додаде на английски: — Ъруин, прибери пистолета. Нов план. Маргарет има последно желание.

— Нема ли да я гърмя?

— Не. Това очевидно не е достатъчно безумно.

Мускулите на слепоочията му заиграха.

— А какво тогава?

— По-лесно ще е да ти го покажа. В онзи гараж там трябва да има ръчна количка. Може ли със Стийв да ми я докарате? И няколко цепеници от дървата, струпани отзад? Ще ви чакаме на върха на хълма.

Ъруин я изгледа втренчено.

— Хубу. — Той издърпа напред затвора на пистолета и спусна предпазителя. След леко колебание го подаде на Карълайн с дръжката напред. — Искаш ли го за малко?

Маргарет се люлееше напред-назад на пети като детенце пред щанд за бонбони.

— Благодаря, но не мисля, че ще ми потрябва.

* * *

Мъртъвците лъскаха бика през няколко дни. Дори и на слабата светлина на далечната улична лампа той излъчваше сияние.

Петнайсет минути по-късно потният Ъруин изкара количката върху последното от стъпалата, издълбани в отвесната скала. Количката беше пълна с възлести чамови дърва, сухи и лепкави от смола. Той я спря до бика и избърса потно чело с опакото на ръката си. После почука с кокалчета по бронза.

— Какво е това чудо?

— Това е най-ужасният барбекю грил на света — отвърна Карълайн.

Маргарет не беше изтърпяла да чака и мъкнеше дърва от купчината на ръка, подвила дребничкото си тяло под товара. Носеше ги при бика по две, по две и пак тъй ги редеше. Щом видя Ъруиновата купчина чам, се усмихна.

— Ще си печем мръвки ли? — Тонът на Ъруин беше подозрителен и… още нещо.

Гласът му напомни на Карълайн за ромбоидните шарки по люспите на гърмящите змии, почти, но не съвсем изцяло скрити под есенната шума. Помисли си дали да не го отпрати. „Той не е Дейвид, но и не е нищо и никакъв.“

Не точно. Това е… наш обичай. Нещо като ритуал.

Десницата на Ъруин посегна към лявото му рамо и го разтърка. Тя знаеше, че там с клеймо е отпечатана цифрата 4. Всички от отряда му ги получиха в Афганистан. Ъруин би разбрал един ритуал.

Маргарет пусна донесения наръч накършени клони, хвърли на Ъруин алчна усмивка и измъкна една цепеница от количката му.

Ъруин се замисли.

— Да. Добре. Да попренеса някое и друго дърво?

— Да, ще е чудесно.

Четиримата влязоха в ритъм — Стийв и Ъруин пълнеха количката, Ъруин я буташе и я изсипваше. Карълайн уж трябваше да помага на Маргарет, но Маргарет си имаше някаква теоретично оптимална представа за подреждането на купчина дърва и постоянно отблъскваше ръката на Карълайн.

След двайсетина минути Маргарет отстъпи назад и погледна купчината.

— Стигат.

— Маргарет, сигурна ли си, че…

— Да. Малко по-висока да е, и всичко ще свърши твърде бързо. — Маргарет хвана капака, но беше дребна и крехка.