Библиотеката на Въглен връх

Хеликоптерите отново се приближиха. Оръдията им се прицелиха, бръмнаха и започнаха да ръфат покрива на къщата, обшивката, прозорците, комина.

Стийв забеляза силуета на мъж в строшения прозорец на къщата. Държеше пушка. За миг Стийв бе обзет от надежда, че е някой от войниците, но воланчетата на кръста му можеха да са само балетна пачка. Дейвид стреля само веднъж и от задната перка на хеликоптера се разхвърчаха искри. Хеликоптерът подскочи, после се завъртя равномерно, ала потегли назад. Опашката му се вряза във въртящите се перки на другия хеликоптер и се посипа дъжд от искри.

И двата хеликоптера паднаха на земята от трийсетина метра. Единият уцели една съседна къща, а другият цопна наполовина в басейна зад нея, наполовина извън него. Къщата избухна сред огромно кълбо от жълти пламъци и черен дим.

А после денят отново притихна.

— Мале мила — въздъхна Стийв и се обърна към Ъруин с надеждата той евентуално да потвърди тази диагноза, може би да й придаде тежест с някои свои проникновения. Но Ъруин беше зает с друго. Бе вперил очи в Карълайн. Тя стоеше на две крачки от страничното му стъкло, насочила пистолет в главата му.

— Здрасти — каза тя.

IV

— Ти си здрасти! — не изгуби самообладание Стийв. От този ъгъл виждаше до нея жълта козина, някъде на височината на кръста й. Първата му мисъл беше, че е застанала до русо тригодишно детенце. Но когато изпъна врат да види по-добре, срещна жълти очи.

— Ей! Това Нага ли е?

Още щом думите изскочиха от устата му, осъзна колко тъпо е да пита — колко лъва се разхождат из едно типично предградие? Тя беше. Стоеше на крака сама, силна и будна.

— Да, проследих ви двамата до ветеринаря — отвърна Карълайн. — Реших, че може да поискаш да ти я позакърпя.

Стийв, все още закопчан, се измъкна от седалката и заобиколи откъм страната на шофьора. Тръгна към Нага, но Карълайн сложи ръка на рамото му и кимна към белезниците. На Стийв му трябваше време, докато се сети какво е това в ръцете й — каменен нож.

— Надали е достатъчно остър да…

Тя преряза здравата пластмаса с един замах.

— Благодаря.

Стийв коленичи до Нага и обви с ръце шията й. Раната й почти бе зараснала — козината не бе израсла, но там, където само преди час зееше кървава дупка, сега той виждаше розова кожа. Тя го близна по бузата.

— Ти сигурно си Карълайн — обади се Ъруин.

— Уцели — отвърна тя. — Как я караш, Ъруин?

— Ти ме знаеш кой съм.

Тя не отговори. Стийв забеляза, че показалецът й трепери съвсем лекичко.

— Смяташ да ме опушкаш с това чудо ли? — попита Ъруин.

— Не му прави нищо, Карълайн — каза Стийв, все още на колене. — Тоя пич е свестен. — После се обърна към Нага, която продължаваше да го ближе: — Стига де, стига, достатъчно.

— Не бих си и мечтала — отвърна тя, отвори задната врата на форда и се пльосна на задната седалка.

От предната седалка Ъруин кимна леко на Стийв.

Стийв му махна пренебрежително, застана до отворената задна врата и се вторачи в Карълайн. Тя лежеше, отпуснала глава на облегалката, със затворени очи. Пистолетът лежеше на седалката до нея. Стийв погледна димящите развалини на дома на госпожа Макгиликъти.

— От онова мазало ли се измъкна?

Карълайн поклати глава.

— Не. Излязох около час преди да почне стрелбата. Търсих те в къщата. — Тя отвори очи и го изгледа строго. — Трябваше да ме изчакаш там. Тук, навън, не е безопасно.

— Тук, навън? — възкликна невярващо Стийв. — В сравнение с онова място, тук, навън си е направо Дисниленд, ега ти. Пък и нали уж цялата работа беше там, че вие не можете да влезете в…

Ъруин я разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Знаела си, че това ще се случи, нали?

Тя кимна отново.

— Това, или нещо подобно. Президентът си има гордост. Когато вчера му бръкнах в здравето, той трябваше с нещо да покаже колко е страшен.

И двамата я погледнаха.

— Да — рече Ъруин с глас, от който се бе изпарила всяка следа от дружелюбния селяндур. — Това, бих казал, направо го ковна. Обаче съм любопитен как се снабди с кодовете, та да преодолееш телефонистката?

Тя размаха ръка във въздуха.

— Хитруша съм си аз.

— Така си е — съгласи се Стийв.

— Да, почвам да вдявам — откликна Ъруин.

— Какво стана с останалите? — попита Стийв. — С твоите, ъъъ, „братя и сестри“?

Карълайн отвори очи.

— Тъкмо щях да ви питам. Някой измъкна ли се? Може би някой, придружен от животно?

— Поне аз никого не видях — отвърна Ъруин. — Не мисля.

Изражението на Карълайн бе неразгадаемо.

— Значи почти със сигурност са мъртви. Това беше най-вероятният изход.

— В задния двор има някой — каза тихо Стийв. — Жена. Руса? Можеш да вземеш моя мерник, ако…

Карълайн поклати глава.

— Предпочитам да откажа, ако на теб ти е все едно. Дженифър е. — А после додаде на себе си: — Поне си е отишла напушена. Тя така и би искала да стане това.

— Много съжалявам, госпожо — каза Ъруин.

— Благодаря, Ъруин. Много мило, че го казваш. Сега останахме само Дейвид, Маргарет и аз.

— Маргарет? — попита Ъруин.

— Смрадливката — уточни Стийв.

— А… А откъде знаеш, че и тя не е умряла? — попита Ъруин.

Карълайн се усмихна, без да отваря очи.

— Дейвид никога не би позволил на никой друг да нарани Маргарет.