Библиотеката на Въглен връх

На Стийв този около половин час му подейства странно успокоително. Беше хубав есенен ден. Стъклото на колата беше спуснато колкото ветрецът да се усеща вътре. Той не се намираше в непосредствена смъртна опасност. Не му предстоеше да взема важни решения. „И освен това вече няма нужда да се тревожа, че ще ме хванат. И това го има.“ Не че заспа, но май си подремна малко. Ъруин попълваше документи и се караше с ченгетата. След малко пристигна един камион с надпис „Приют за източни екзотични котки“. Това предизвика усмивка у Стийв.

Надяваше се пак да види Нага, но преди да я изнесат, Ъруин отвори вратата на полицейската кола.

— От сън дълбок се събуди! — Той посочи с палец над рамото си. — Излизай.

Стийв примигна. Може и да беше поспал. Мъничко.

— Къде?

— В колата ми.

— Тази не е ли твоята?

— Да ти приличам на ченге?

— Всъщност…

Ъруин го изгледа начумерено.

— Не — побърза да каже Стийв. — Не, разбира се.

Ъруин кимна, хвана Стийв над лакътя и го поведе към една небиеща на очи лимузина „Форд“, паркирана на трийсетина метра оттам.

— Това е кола на Държавния департамент. Подписал съм се за нея. — Ъруин се втренчи в него. — Ще ми се правиш ли на интересен?

— Нямам такива планове.

— Добре. Можеш да се возиш отпред, ако искаш. Обаче няма да ти свалям белезниците.

— То е ясно, разбирам. Ей, тече ли ми още кръв?

— Малко. Не много. Всъщност… — Ъруин се разровичка по задната седалка и измъкна един вестник. Разгърна го и разстла спортната страница върху предната пътническа седалка. — Добре, сядай отгоре.

Стийв му хвърли оскърбен поглед.

— Синко, ризата ти е цялата оплескана. И трябва да се изкъпеш, еба ти. Ако по тая тапицерия се появят петна, ще ги чистя аз. Не ми се обиждай.

— Не, няма нищо — каза Стийв. Вече отиваше към късен следобед, четири и тринайсет следобед според часовника на таблото на Ъруиновата кола. Излязоха от паркинга и поеха надолу по Шосе 78. Докато се отдалечаваха, Стийв отправи изпълнен с копнеж поглед към „Мосю Тако“. Започваше да огладнява.

— Къде отиваме?

— В столицата.

— Сериозно?

— Да. Много хора искат да говорят с тебе.

— За какво?

Ъруин го изгледа, като да беше идиот. „Какъвто и съм сигурно“ — помисли си Стийв.

— Извинявай. По-скоро исках да кажа „какво очакват те, че мога да им кажа аз?“. И аз съм объркан като всеки друг. Сигурно даже още повече.

— Хмм.

— Какво хъмкаш?

— Просто си хъмкам. Сигурно ти вярвам, един вид.

— Нима? — Щом чу това, Стийв почувства абсурдна благодарност. — Признателен съм ти. Много.

Неочаквано Ъруин свърна от шосето и спря на паркинга на един склад за дървен материал на върха на един хълм. На паркинга имаше някоя и друга кола, но общо взето мястото беше пусто.

— Какво правиш?

— Ами, както казах, карам те в столицата. Това е само малко отклонение.

— Отклонение?

— Да. Ония от „Делта“ не искаха да карам заедно с тях, дори и като наблюдател. Тук съм, за да установя самоличността на тоя Дейвид.

— В затвора имаха камери. Когато ме изнесоха оттам, искам да кажа. Видях ги.

— Да. Странна работа. Не са работели. Когато аз разговарях с тебе, нищо им нямаше. Обаче, когато оная грамаданска гад се появи, тия камери са се повредили като по някаква магия. — Той изгледа Стийв.

— Шантава работа, а?

— Да, бих казал.

— Добре, значи затова си в града. Обаче защо си на паркинга?

— Ами… — рече Ъруин. — Никой не е казал, че не мога да гледам. — Той посочи. Стояха на върха на стръмна скала, може би към трийсет метра висока и почти отвесна. Под тях, на около половин миля по-нататък, три военни превозни средства спираха пред едно кварталче.

— Това танкове ли са?

— Не. Оръдието на танка е по-голямо. Това там е бойна машина „Брадли“. Използва се главно за превоз на войници.

— Какво правят те?

— Нарича се „решително нахлуване“ — обясни Ъруин. Извади една голяма зелена раница от задната седалка, разтършува се из нея и извади един полеви бинокъл.

— Имам и уред за нощно виждане. Можеш да го вземеш, ако ти се гледа. Звездна светлина не ти трябва, но това нещо увеличава към шест пъти.

— Разбира се.

Ъруин му подаде един големичък мерник за пушка с отпечатано отстрани ATN. Стийв го вдигна към очите си. Увеличаваше доста добре, всъщност прекалено добре. Нужен му беше около двеминутен оглед, за да открие къщата.

— Какво правят тези…

— Шшшт!

Стийв се шашна. Чу боботене и отлепи поглед от мерника. Два черни хеликоптера летяха насам от западна посока, ниско и бързо. Виждаше ги ясно, но шумът на перките им бе заглушен. Не че не издаваха никакъв звук, но и не трещяха както бихте очаквали. Малко по-късно брадлитата потеглиха сред облак синкав дим.

Хеликоптерите увиснаха точно над къщата на госпожа Макгиликъти. И от двата се спуснаха черни въжета. По тях надолу се заспускаха мъже, общо дванайсет. Синхронизацията им не беше чак идеална, но почти — докосваха земята с разлика от секунди. Пред погледа на Стийв те се наредиха от двете страни на френската врата към задния вътрешен двор на госпожа Макгиликъти — черни ботуши, увеличени шесткратно, безшумно се стоварваха върху червените тухли. Хеликоптерите се оттеглиха.