Библиотеката на Въглен връх

— Не го хвърляй — посъветва го Ъруин. — Ще вземе да гръмне. Остави го внимателно долу.

— Да бе, да. Ако го хвърля…

— По телевизията все ги хвърлят тия пистолети. Веднъж един така го застреляха пред очите ми.

— Добре. Разбрах. Ще го оставя долу. Ако…

— Ако какво?

— Ако ти… — Той погледна Ъруин многозначително. — Ако ми обещаеш, че няма да им дадеш да нахлуят тук и да я убият. Обещай ми да измислиш нещо, де да знам к’во. Зоопарк. Цирк. — Той впери очи в лицето на Ъруин. — Моля те. Ако го направиш, ще ти помогна с каквото мога.

— Да ми помогнеш? Как?

— Аз не знам чак пък толкова много, обаче ги знам къде са… Карълайн и останалите.

Ъруин обмисли това.

— Пълно съдействие? Без нищо да криеш?

Стийв кимна.

— Можеш ли да скицираш вътрешността на това място?

— То е ясно.

Ъруин се замисли за кратко.

— Не мога да заведа тоя лъв в моя апартамент, нали разбираш.

— Това го разбирам. Само те моля да ми кажеш, че ще направиш всичко по силите си.

— Да — каза Ъруин. — Добре. Имаш думата ми.

Стийв кимна и протегна китки към Ъруин.

— Първо остави пистолета.

Стийв внимателно го постави на рецепцията.

— Ръцете зад тила.

Изпълни и това. През прозорците примигваха сини светлини. Той отметна глава назад и затвори очи. Звукът на белезниците, когато се закопчаваха, беше същият като от закопчаването на пластмасов кабел за връзване.

— Умно — каза Ъруин. — Те наистина щяха да те убият.

— Знам.

Ъруин се наклони назад и надникна във втора стая.

— Голям лъв, голямо нещо.

Стийв се поусмихна.

— Ако смяташ нея за едра, да беше видял татко й! Зрял мъжкар. Над двеста кила сигурно!

— А? — Ъруин като че се поразтревожи. — Той тука ли е?

Стийв поклати глава.

— Не. Не оцеля. — После повиши глас: — Ей, докторе, тя как е?

Бяха сложили Нага на система и й вливаха някаква прозрачна течност. Превръзката бе махната и доктор Доджсън се бе привела над крака й. Тя не отговори. Джери му изшътка, после отиде до вратата и я затвори, ала бавно, и му показа вдигнат палец със свободната си ръка.

Стийв й кимна леко. Тя също му кимна в отговор и затвори.

— Твоя ли е? В досието ти нищо не пишеше за домашен любимец лъв.

— Не е моя. Просто се срещнахме. Грижехме се един за друг, един вид.

— Просто си се сблъскал с нея на улицата?

— То така си и беше.

Ъруин го погледна в очакване на отговор. След около минута се отказа от чакането.

— Някакъв шанс да те накарам да го разкажеш малко по-подробно?

— Няма проблем, извинявай. Щото имам да мисля за други работи. Излязох да побягам и цял куп гадни псета — десетки, ти казвам — се опитаха да ме изядат. Опушках няколко, обаче те ме събориха на земята. Пътник бях. Нага и татко й изскочиха ей тъй от нищото и издърпаха кучетата от мен. Спасиха ми живота.

— Вярно ли? Без майтап?

— Без майтап.

Ъруин се замисли.

— Необичайно е.

— И аз тъй си помислих. — Стийв сви рамене. — С Дядо Коледа не се спори, май е това.

— Сметаш ли, че тея лъвове мой да имат нещо общо с онаа твойта мацка, Карълайн?

Стийв завъртя очи.

— Хмм… Отде да знам. Остави ме да си помисля малко.

— Извинявай. Тъп въпрос. А те… Чакай малко. — Ъруин долепи длан до ухото си. — Мноу мий драго да си бъбря с небе, ма вънка ченгетата ги е фанала нервата. — Той вдигна китка и изговори в ръкава си: — Мдам, заподозреният е задържан и ала-бала.

Две секунди по-късно вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха половин дузина защитници на закона с извадени пистолети.

— Полекичка, хора — рече Ъруин. — Всичко е наред. Федерално задържане, помните ли?

— Аз помня — процеди през зъби един мъж с много ленти на ръкава. — Какво става с лъва?

— Спи — отвърна Ъруин. — Оперират го. Той затова е дошъл тук.

— Недейте да й правите нищо лошо, а? — рече Стийв.

— Какво? — Ченгето го изгледа така, като да беше гадинка, пълзяща по пътя.

Стийв усети как вътрешният му покой му се поизплъзва.

— Много ви се моля!

— Службата за защита на животните идва насам. В тоя град не може да си държиш лъв за домашен любимец, синко — каза ченгето. — Такива са общинските разпоредби.

Две-три от ченгетата се разкискаха.

Стийв усети как гневът му кипва.

— Ъруин?

— Да?

— Запомни какво си казахме.

— Помня.

— Добре. Ако искаш, мога да те заведа там, където те… — Телефонът, защипан на кръста му, зазвъня.

— Кой те търси?

Стийв се замисли трескаво.

— Сигурно е тя. Карълайн. Тя ми даде телефона. Вече ми звънна на няколко пъти. Искаш ли да поговоря с нея?

Ъруин помисли.

— Не. И без това ще се видим с нея след минутка.

— Вие вече знаете къде е тя?

— Да бе, да. В едно хубавичко кварталче на около две мили оттук. От обяд сме го обкръжили. Ще изчакаме, докато евакуираме всички съседи, и после нахлуваме.

— Нещо не чувам ентусиазъм в гласа ти.

Ъруин го изгледа продължително.

— Няма, факт.

— Защо така?

— Просто не съм сигурен какво… — Ъруин се сепна. — Не е вярно. Сигурен съм. Става нещо гадно. Обаче просто не знам какво. Чувствам се така, както сигурно се чувства плъхът, когато подуши сиренцето в капана. — Той погледна Стийв. — Твойто другарче в онази къща ли е?

Стийв го погледна неразбиращо.

— Оня с ножа. Дето те изнесе от затвора. Той там ли е?

— А… Дейвид се казва. Да, там е. Поне последния път, като го видях, беше.