Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Предните части на Чингиз хан се приближаваха върху бронирани якове. Виждаха се щръкнали копия и всякакви други оръжия. Някои от конниците бяха закачили барабани, които блъскаха с неистово усърдие, докато други, не по-малко неистови и зловещи на вид музиканти, надуваха тръби и свирки. Разтеглена покрай брега на Тибър, армията се простираше докъдето стигаше поглед. Римските легионери имаха решителен, но малко изнервен вид, като на хора, които са били въвлечени в неприятности против волята им. Тук-там предните редици отстъпваха бавно пред тези крякащи дяволи и техните коне, якове и камили, странни оръжия и неистова жажда за палежи и убийства.

— Не е честно! — оплака се Дърк. — Чингиз хан дори не е от този исторически период. Кой е допуснал хуните тук?

— Това — отвърна Сплок — не е толкова важно, колкото какво ще правим с тях.

— Някакви предложения? — попита Дърк.

— Остави ме да помисля — рече Сплок. — Или по-точно, тъй като мислите се носят със скоростта на светлината, нека ги гледам, докато се менят.

— Е, и? — подкани го Дърк.

— Хрумна ми една идея — рече Сплок. — Шансът е малък, но може и да успеем. Капитане, задръжте ги колкото се може по-дълго. Бил, ела с мен.

— А аз какво да правя? — попита мрънът Илирия с пискливо гласче. — Мен забравихте ли ме вече?

— Разбира се, че не сме те забравили — отвърна Бил, който едва сега си даде сметка, че наистина я бяха забравили. — Дръж се за капитана и му хвърляй по едно око. Ние веднага се връщаме. Е, надявам се. — Той подозрително изгледа Сплок. — Къде отиваме всъщност?

— Нали ти казах — да спасяваме Земята.

Сплок улови Бил за ръката, а с другата ръка завъртя едно копче на пулта върху колана си. Разнесе се гръмотевичен тътнеж, следван от многобройни светкавици. Бил дори не успя да зяпне. Изведнъж почувства, че времето и пространството се разтварят около него. Смразяващ вятър го удари в лицето и го повдигна с такава мощ, каквато можеше да притежава единствено Вятърът на времето.

След известно време, прекарано сред вихрушки, ослепителни проблясъци и неприятни миризми, Бил откри, че стои върху безлюдна равнина или може би пустиня. Имаше кафяв цвят и изглежда се състоеше предимно от чакъл и редки едри камъни за комичен ефект. До него стоеше Сплок и разглеждаше малка карта, която бе извадил от чантичката на колана си.

— Това трябва да е мястото — рече той и помръдна с уши. — Освен ако картата не е от друго време. Можеш ли да си сигурен, при толкова много хронологични линии…

Зад гърбовете им прокънтя оглушителна кихавица. Бил подскочи във въздуха и се извъртя, посягайки към оръжията, които все още нямаше.

Сплок, както бе характерно за хората с повечко интелект, се обърна бавно.

— Това е само една камила — обясни Сплок.

— Да бе, камила — подвикна Бил. — Как не се сетих. Що не ми каза по-рано?

— Не го смятах за нужно. Помислих, че ще се сетиш сам.

Бил не си даде труда да отговори. Сплок бе един от онези нафукани, свръхинтелигентни типове, които имат готов отговор за всичко и всеки път те карат да се мислиш за тъпанар.

Всъщност камилите бяха две, яхнати от камилари, които ги наблюдаваха търпеливо. Единият от тях се обърна към Сплок на непознат и странен език, който преводачът на Бил след известно замисляне превърна в разбираем английски.

— Добре дошъл, ефенди!

— Добре заварили! — отвърна Сплок. — Бъдете така добри да ни отведете при вашия господар.

Камиларите заговориха помежду си на език, който механичният преводач или не знаеше, или отказваше да превежда. Но Сплок явно ги разбираше добре, защото на няколко пъти ги прекъсна с умели подмятания, които караха камиларите да се смеят и да кимат доволно с глави.

— Какво им каза? — попита Бил.

— Хваля ги, нищо повече. Няма смисъл да ти превеждам.

— Нищо де, кажи ми — помоли се Бил.

— Опасявам се, че няма да схванеш тънкостите на техния говор.

Междувременно камиларите бяха привършили обсъждането на въпроса. По-възрастният от тях, който имаше дълга черна брада, ги покани:

— Покатерете се на камилите зад нас. Ще ви отведем при старшия.

Двамата се настаниха зад камиларите и след това всички потеглиха. В началото на Бил му се стори, че се отправят към далечните планини. По някое време обаче забеляза някакво квадратно очертание пред тях, от което стърчаха кули и бойници. Приближаваха се към град, и то доста голям.

— Какво е това място? — попита Бил.

— Отвеждат ни в Картаген — обясни Сплок. — Нали си чувал за Картаген?

— Където живял Ханибал?

— Браво, уцели от първия път — похвали го Сплок.

— Какво ще търсим там?

— Смятам — отвърна замислено и самодоволно Сплок — да направя предложение на Ханибал. Предложение, което, надявам се, няма да може да ми откаже.

— Слонове — въздъхна Ханибал. — Те ме провалиха. Опитвали ли сте се да напоите ескадрон слонове в Алпите през януари?

— Сигурно е трудно — съгласи се Бил.