Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— А какво ще стане, ако загубя?

— Не бери грижа. Ханибал се съгласи да ни помогне дори и да те убият.

— Уф, слава Богу, страхотно. — Но Бил изведнъж започна да изтрезнява. — Сплок, остроух кучи син, в какво си ме забъркал? Аз дори нямам оръжие.

— Ще импровизираш нещо — подсказа му Сплок. — Това е първото и най-ценно качество на добре обучения войник. И забрави тия ушни обиди.

— Хайде — прекъсна Ханибал приятелския им разговор, — още сега можем да организираме двубоя.

Бил посегна към каничката с палмово уиски, после се отказа. Всъщност беше почти напълно изтрезнял и вече съжаляваше за това.

А сега да ви разкажем за арената за двубои.

Намираше се в една част на града, известна като Свещения двор — черна квадратна сграда, в която се помещаваше грамаден амфитеатър, с покрив — открит към ослепителното африканско небе. Както и на други места за забавления, и тук — срещу различно заплащане — имаше слънчеви и сенчести места. Продавачи раздаваха глинени плочки с различни изрисувани фигури, обозначаващи мястото, реда и сектора. Когато не се използваше за състезания, в Черния театър, както го наричаха всички, се организираха балетни постановки, музикални фестивали, церемонии по дефлориране и чествания на разни почитани богове.

Арената беше кръгла, заобиколена от стръмна трибуна, която вече бе наполовина пълна. Между редовете щъкаха търговци, предлагащи ферментирало мляко и подсладени ядки. Нови и нови тълпи нахлуваха през разтворените порти. Подът на арената бе поръсен с пресен пясък. Група акробати и един палячо с маска на сатир и триметров фалос се грижеха да подгряват настроението на тълпата.

В една пещера под арената Бил бе подхванал нервен разговор със Сплок.

— Няма да изляза там — настояваше той, — преди да ми осигуриш някакво свястно оръжие. — Бил категорично бе отказал да облече специалния гладиаторски костюм. Не беше приел да се въоръжи и с мечовете, положени пред него на масата.

— Защо бе, тия мечове изглежда си ги бива — кандърдисваше го Сплок, докато опипваше острието на един от мечовете. — Не мога да разбера защо се дърпаш.

— Защото нямам никаква представа от бой с мечове, ето защо! Искам пистолет.

— Но тези хора нямат пистолети — посочи Сплок.

— Зная. Точно затова искам.

— Няма да е спортсменско — отбеляза меко Сплок.

— Спортсменско ли? — изпищя Бил. — Тези гнъсари искат да ме убият! Ти на коя страна си всъщност?

— Служа на истината — справедливо, без чувства. А и без това нямам пистолет.

— Но все имаш нещичко, нали?

— Не съвсем. Само един лазерен молив. Но той едва ли е подходящ…

— Дай го тука! — извика Бил и го изтръгна от Сплок. — Какъв му е обхватът?

— Около три метра. На такова разстояние пробива дупка през двусантиметрова стоманена пластина. Но, Бил, нали вече ти казах…

В този момент в стаята влезе Ханибал, придружен от двама стражи.

— Е? — попита той. — Готов ли е човекът от бъдещето?

— Готов съм — отвърна Бил, който прибра молива в джоба си и дръпна ципа.

— Но ти нямаш нито меч, нито копие!

— Прав си. Я ми подай един от онези кинжали. По-малкия, да, точно тоя.

— Стражи, ескортирайте го на арената!

Заобиколен от копиеносци, Бил излезе под яркото слънце. Веднага щом тълпата го съгледа да премигва безпомощно и да си чисти ноктите с върха на кинжала, залозите за него паднаха от десет към едно на сто към едно.

— Я и ти заложи нещичко — подвикна Бил на Сплок.

— Бил! — извика Сплок. — Забравих да ти кажа нещо важно! Лазерният молив…

— Няма да ти го върна — сопна се Бил.

— Не е зареден, Бил. Няма енергия и освен това изпуска. Тъкмо щях да го нося на поправка.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — изпищя Бил. Но вече не беше сам на арената. Тълпата утихна. Не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето под неговото наметало.

Бил разкопча най-горното копче. Отдолу подаде глава мрънчето.

— Все още съм с теб, Бил — рече гущерът.

— С кого говоря сега?

— С компютъра, разбира се.

— Нали ще ми помогнеш да се измъкна от тая бъркотия?

— За съжаление, Бил, в настоящата си форма не мога да предприемам никакви действия. Но ще наблюдавам всичко и ще разкажа на роднините ти за героичната ти кончина.

В този момент се отвори желязната врата в отсрещния край на арената. Бил погледна уплашено натам.

Чудовището наистина имаше странен вид. В началото Бил го взе за лъв, защото първото, което съгледа, беше главата. Тя определено имаше лъвски вид, с гъста грива, големи бадемовидни жълтеникави очи и сънлив хищнически израз, каквито имат лъвовете — поне картагенските. Но тогава видя, че тялото му е кръгло като буре и завършва с издължена люспеста опашка. Краката имаха малки остри копита, като тези на козите у дома.

— Господ да поживи електронната ми душа! — произнесе компютърът с тънък мрънски глас. — Ако питате мен, това е истинска химера! Срещал съм описания в разни стари източници, посветени на най-древната човешка история. Казват, че имала митичен произход, сиреч била рожба на човешкото въображение. Но сега виждаме, че действително е съществувала. Ако не греша, това чудовище може да бълва огън.

— Направи нещо! — проплака Бил.