Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Откъде да ти намеря? Какво ще кажеш за някоя от танцьорките, дето ги видях одеве? Онази най-отляво бе доста примамливо оформена — Бил побърза да приключи, защото забеляза, че по лицето на химерата пробягва сянка.

— Тя хич не е подходяща — отвърна Илирия. — Първо, защото ти текат лигите по нея. Не искам да ставам част от някаква перверзна игра.

— За какви перверзии говориш? — възмути се Бил. — Ти ще си в нея!

— Но се интересуваш само от тялото й, нали? За друго не мислиш.

— Илирия! Не бях те чувал да говориш така!

— О, Бил, не исках да ставам ревнива. Лошото е, че съм луда по теб. Ти и твоят ужасно мил алигаторски крак със закривени нокти! Малките неща оплитат сърцето на жената. Но не бих могла да превзема тялото на твоята очарователна девойка дори и да го исках. Възможностите ми са ограничени до приемници на моята планета и в моето време. Моля те, не им позволявай да ме убият!

— Само през трупа ми — заяви галантно Бил.

— Предпочитам да не става при никакви обстоятелства.

— Това имах предвид и аз. Хайде, Илирия, най-добре да се махаме оттук.

— Може пък да се вслушат в гласа на разума.

— Съмнявам се — отвърна Бил.

Беше чул шум от маршируващи крака и когато се обърна, видя малък отряд картагенски войници с брони и шлемове, предвождани от самия Ханибал, който имаше мрачен и непреклонен вид на човек, твърдо решен да убие химера.

— Побързай — извика Бил, сграбчи Илирия за лъвската грива и я задърпа към изхода.

— Идвам — отвърна тя. — Но къде отиваме?

— Първо да се измъкнем навън!

Излязоха през портата и се озоваха в лабиринт от тесни улички. Наложи се да се провират между минувачи, коне и камили, преследвани по петите от войниците. Задъхани, двамата се шмугнаха във входа на висока сграда и изтичаха нагоре по стълбите. Когато се качиха на последния етаж, оказа се, че всички врати са залостени.

— Оле! — проплака Бил. — Паднахме им в капана!

— Не се предавай, Бил! Провери прозореца.

Бил отвори прозореца и погледна надолу. Беше доста високо. После огледа водосточните улеи, наведе се напред и опипа здравината на най-близкия. Изглеждаше достатъчно як и солидно закрепен към стената с бронзови пирони. Строителите явно си ги биваше.

— Ще се покачим на покрива — заяви той решително и се надвеси навън.

— О, скъпи! — въздъхна Илирия, застинала до разтворения прозорец. — Не мисля, че бих могла да се катеря. Нали знаеш, че имам копита.

— Но и змийско тяло. Ако държиш на кожата си, Илирия, ще трябва да пълзиш!

Храбрата цуриянска девойка, издокарана с митологична обвивка, отстъпи крачка назад и обгърна с опашката основата на водосточната тръба. След това, разтреперана от решимост, тя последва Бил на покрива.

Картагенските покриви бяха пъстроцветна смесица от различни нива и разнообразни ъгли. Тъй като беше лято, горещото африканско слънце печеше немилостиво. Бил се затича нагоре по покривите, прескачайки отворите между тях. Войниците, които скоро ги последваха, се чувстваха доста неудобно заради тежките си ризници и неподходящите обувки. Докато търчаха насам-натам хаотично, Бил почувства, че нещо го убива под туниката. Той я разтвори и видя мръна, в който доскоро бе Илирия.

— Не можеш ли да се върнеш обратно в гущера? — попита той задъхано.

— Съвсем бях забравила за него! — възкликна Илирия. — Не знам, ще трябва да опитам!

— Няма по-удобен момент от сегашния — рече Бил, забелязал, че войниците са захвърлили тежкото снаряжение и ги доближават бързо.

Пътят им отпред бе препречен от гладко полирана мраморна стена. Театърът на Дионисий! Богът на изоставените им бе затворил пътя.

Гущерът се покатери на рамото на Бил, погледна към приближаващите ги войници и понечи да се скрие обратно вътре. Бил го сграбчи за шията, преди да е изчезнал от погледа.

— Сега, Илирия! — извика той.

— Почакай малко — произнесе мрънът. — Искам да ти обясня нещо. Това съм аз, Илирия, и ти говоря през гърлото на гущера. Тук е доста странно. Какво е това? Не, не може да бъде! Бил, нямаш представа какво се е случило!

— Ми казвай де — подкани я Бил задъхано. Войниците ги бяха наобиколили и ги притискаха към стената. Химерата се оглеждаше замаяно, все още неосъзнала, че си е възвърнала тялото. Междувременно мрънчето беше изцъклило очички и опънало крачета. Беше живо, но изглежда бе изпаднало в безсъзнание.

— Илирия! Кажи нещо!

Никакъв отговор от гущера, който лежеше, скръстил миролюбиво ръце на гърдите.

Един от войниците сръга Бил с копието си. Останалите се приближиха. В този момент, освободена от контрола на Илирия, химерата най-сетне осъзна, че е надарена със смъртоносна сила. От ноздрите й бликнаха два огнени стълба, каквито обикновено изпускат драконите, и разтопиха няколко щита. След това тя се извърна към Бил.

— Добре де! — извика Бил. — Убийте я, щом толкова настоявате.