Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Да! Не зная кой си — заговори Бил, — но ще ти бъда страшно благодарен, ако ме измъкнеш оттук.

Сферата се изду чевръсто, поглъщайки Бил в себе си. Той почувства, че изпуска дръжките на бамбуковата стълба. Дори полетя за малко надолу, после сферата го подхвана и се отдалечи със страховита бързина, оставяйки зад себе си смълчаните и объркани картагенци и наетите като евтини актьори гръцки божества.

След като нещата се поуталожиха, Бил откри, че се намира в малък, но приятен на вид космически кораб. На борда освен него имаше само още един човек — едър мъжага с яки плещи и красиво, но малко натъжено изражение като на някой, който е бил свидетел на твърде много човешки глупости. Мъжагата държеше с две ръце ръчките за управление. Над главата му имаше табелка: „Хам Дуо — при мен няма шест-пет“.

— Командир Дуо — обърна се към него Бил с най-официалния и почтителен тон, на който бе способен, — искам да ви благодаря за онова, което направихте за мен. Не зная какво бих правил сега, ако не беше навременната ви поява.

— По дяволите, няма защо да благодариш на мен — отвърна Дуо през единия край на устата. — Вярно, че обичам от време на време да спасявам някое чудато разумно създание, стига да не ми коства усилия и да съм в подходящо настроение, но едва ли трябва да се вдига голям шум заради подобна дреболия. И други са го правили, ако имат моя кураж и опит.

— Ама наистина съм ви благодарен.

— Млъквай! — тросна се Дуо. — Не го направих заради теб, а и нямаше да го направя, ако знаех, че ще ми се разцивриш така.

— Заради кого тогава го направихте?

— Заради Свободните борци от Земята. Понаучих, че си им помагал с нещичко, доколкото ти позволяват ограничените интелектуални възможности, и не можех да позволя да попаднеш в лапите на Злата империя.

— Не знаех, че в Картаген е имало Зла империя — рече Бил.

— Нямат. Злата империя монтира техника за симулиране, за да може да насъсква тези митични създания срещу всички. Досещаш се, че трябваше да сложа край на това. Не си мисли, че го направих само заради теб.

— Извинявай тогава — промърмори Бил.

— Е, всеки прави грешки — успокои го Хам.

— Нямах представа, че можеш да действаш в миналото. Как го направи? Ония от „Находчивост“ трябваше да прехвърлят двигателите в режим на осцилация.

— Чух за това — кимна Дуо. — Много тъп номер. Като се върнат, ще трябва да пренавият всички болтчета, ако искат пак да използват кораба. Много по-добре е да се използва темпоралният трансформатор, какъвто по случайност имам аз.

Дуо махна с ръка. Бил забеляза една черна кутия на стената на левия борд, почти по средата на кораба. Върху нея имаше табелка „Време/пространствен трансформатор — патентован“.

Бил се облещи. Изведнъж си даде сметка, че точно това е тайнственият трансформатор, заради който военните го бяха пратили на Цурия. Да можеше само да го докопа…

— Къде отиваме? — попита той с привидна небрежност.

— Ратбон.

— Пардон?

— На планетата Ратбон.

— Какво има там?

— Малко несвършена работа — изръмжа Дуо, докато придържаше с косматите си ръце ръчките за управление.

— Как мислиш, ще можеш ли да ме хвърлиш някъде по пътя? — поинтересува се Бил. — Като например в щаба на космическите рейнджъри?

— Готово! — рече Дуо. — Но първо ще си свърша работата на Ратбон. Тя е по-близо, скоро пристигаме.

Мрънчето Илирия изглежда бе заспало. Бил въздъхна и се отпусна на меката облегалка на дивана. Огледа се и забеляза един комикс, в който се разказваше историята на някакви въоръжени до зъби патки. Докато прелистваше страниците, чуваше пляскане на криле и крякане. Скоро историята го погълна изцяло. Надяваше се само работата на Ратбон да не отнеме много време.

— Бил! — извика Дуо, след като забеляза, че спътникът му не го чува. — Ей, войнико! Извади си носа от тъпия комикс и иди да се умиеш — чак тук миришеш на кози фъшкии. В гардероба има няколко резервни униформи от един маскарад, който организирах наскоро. После примъкни задника си в кухнята и изпечи няколко мастодонтски пържоли.

Думата храна оказа магично въздействие, защото Бил изгъргори щастливо и преглътна цяло езеро слюнка в устата си. След като се раздели с разпарцаливената си униформа и нахлузи съвършено нова адмиралска куртка и панталони, той се зае със задачата. Изпече първата пържола на турбомикровълновата печка, която бе толкова мощна, че месото се подпали и превърна на въглен още преди да е затворил вратичката. Наложи се да си поиграе малко с копчетата, за да я нагласи на по-слаб огън. Докато се оглеждаше за следващата пържола, забеляза един шкаф, пълен с кафяви шишета. Върху най-горното бе изписано на ръка „Домашен офучиански ром — забранен за консумация от хора“.

— Точно сега не се чувствам човек! — изграка Бил и надигна бутилката.

Първото усещане бе, че краката му се отделят от пода. Бил гаврътна нова порция. Този път почувства леко и приятно изтръпване, нарушавано единствено от сърбеж под едната мишница. Понечи да се почеше там, но попадна на главата на мръна.

— Как си, Илирия? — попита той.

— Тя е добре — отвърна мрънът.

— Какво значи това? С кого, гнъсните го взели, разговарям?