Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Беше заинтригуван от факта, че Ханибал говори пунически с лек южняшки акцент, или по-скоро южнобалиолски. Този факт несъмнено хвърляше нова светлина върху историята на една толкова прочута личност, макар Бил да не знаеше точно в каква насока. Не знаеше и преводачът, което му се стори доста досадно.

— Всичко ми беше в ръцете — продължаваше Ханибал. — Бях толкова близо до Рим, че можех да го подуша. Смърдеше на потни подмишници и чесън, да ви кажа. На една ръка разстояние от победата! А после този проклет Фабий Кунктатор с отвратителната му тактика на забавяне сложи край на мечтите ми. Сега вече знам как да се справя с него, но тогава номерата му бяха съвсем нови за мен. Няма смисъл да се плаче над строшеното гърне с мляко. Какво искате от мен, странни на вид варвари? Говорете бързо или, ще накарам да ви изкормят.

— Ние сме тук, за да ти предложим нова възможност — пръв заговори Сплок.

Ханибал бе едър и добре сложен мъж. Носеше лъскав елек и бронзов шлем. Преди малко ги бяха поканили в приемната му. Помещението не беше кой знае колко голямо. След разгрома и позорното бягство бяха забранили на Ханибал да ползва главната приемна. На една малка масичка бяха подредени сладкиши и специалитети, като подправен език от гълъб, пържена мишка по френски, както и няколко кани с вино. Докато Сплок разговаряше с Ханибал, Бил неусетно се приближи до масичката, за да се подсили. В малка чинийка бяха подредени примамливи на вид черни топчета. Бил хапна едно от тях — имаше вкус на кози изпражнения. Той се задави и го изплю. Сигурно наистина бяха кози изпражнения.

— Може ли да си сипя? — попита той.

— Чувствай се като у дома си — махна с ръка Ханибал. — В голямата кана виното го бива. За другите не съм сигурен.

Бил опита предпазливо, вкусът му хареса и той си сипа цяла чаша.

— Уха! Какво е това нещо? — попита той.

— Палмово уиски — отвърна Ханибал. — Прави се само в планините на Картагена. Използвали някакъв много таен процес, наречен „дестилационе“.

— Страхотно — измърмори Бил и гаврътна още една чаша.

Ханибал се върна към разговора със Сплок. Двамата продължиха да си бъбрят полугласно, но Бил и без това не се интересуваше какво имаха да си кажат. Палмовото уиски бе приковало изцяло вниманието му и вече бе започнало да поизглажда мозъчните му гънки. Животът не му се струваше толкова лош. Малко замъглен, но какво пък толкова! Реалността стана още по-примамлива, когато без никаква видима подкана в помещението се появиха цяла група танцьорки, придружени от трима музиканти с богат арсенал струнни и духови инструменти.

— Ха така де! — провикна се Бил. — Това е животът!

Танцьорките погледнаха към Ханибал, но той бе погълнат от разговора със Сплок и само им махна разсеяно. Те заобиколиха Бил, направиха кръг около него и започнаха да танцуват. Бяха все отбрани хубавици, високи, стройни, с широки ханшове и пищни гърди, а краката им не знаеха спиране. Негов тип жени! Докато танцуваха, те му правеха примамливи жестове, току си смъкваха воалите, а свирачите се хилеха и тропаха на странните си инструменти. Бил използва един удобен момент и попита една от танцьорките какво ще прави след вечеря, но тя изглежда не говореше пунически.

Докато се вихреше танцът, Бил продължаваше да набляга на уискито и сладкишите, без дори да забелязва какво яде. Вече се готвеше да попита музикантите дали не знаят някоя от песните, които помнеше от младостта си в казармата, когато Сплок и Ханибал най-сетне изглежда постигнаха някакво споразумение. Те си стиснаха ръцете, надигнаха се и се приближиха към Бил. Ханибал махна с ръка, музикантите си събраха инструментариума и напуснаха помещението, следвани от танцьорките.

— Уредено е значи — заговори Сплок. — Самият Ханибал ще ни се притече на помощ. Той ще доведе пет отбрани слонски ескадрона. Уверих го, че ние ще се погрижим за поддръжката им.

— Страхотно — произнесе с известно затруднение Бил. Имаше чувството, че езикът му е надянал скафандър. — Пък и не изглеждаше да е много трудно, шъ знайш.

— Никак. Ханибал все още мечтае да си отмъсти на Рим за поражението. Има само едно условие.

— Какво по-точно? — попита Бил и премигна.

Сплок се поколеба.

— Боя се, че няма да ти се понрави. Но ти си толкова надрънкан, че едва ли ще го разбереш. Пък и нали обеща да ми помагаш с каквото можеш.

— К-к-какво?

— Картагенците имат един много интересен обичай. Когато сключват съюз с някого, настояват преди това най-добрият от войните им да се сражава с герой от бъдещия съюзник. Решението им зависи от изхода на двубоя.

— И к-кой?… — попита Бил, който едва схващаше какво му говори Сплок.

— За противника ли питаш? Думата, която използваха, не ми говореше нищо — обясни Сплок. — Тъй че не мога да ти кажа кого са имали предвид… или какво.

— Искаш да кажеш, че… може да е… звяр? — Бил замига още по-често, като часовников механизъм в последните секунди преди изригването на бомба.

Сплок кимна.

— С такива проблеми се сблъсква човек, когато слезе на примитивен свят. Няма значение, предполагам, че опитен рейнджър като теб ще се справи с противника, какъвто и да е той.