Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Люлкарите бяха големи специалисти по съдебните процеси. Всяка раса има свои вродени правила, тайни морални устои, записани в гените и предавани по наследство, които определят кое е право и кое не. И не само това, защото във фундаменталния генетичен код е записано също кое е смешно и кое не, както и напълно обяснимото желание винаги да изглеждаш добре и да се харесваш на околните. Вследствие от тези расови императиви още след първите си срещи с другите космически раси люлкарите се бяха заели да разработят такава форма на правосъдие, която да отговаря максимално на техните представи. Така например, когато един люлкар се ядоса на друг, той се нахвърля върху него и го халосва по главата със специално изработена бухалка, наречена ую-кюклен, или „край на дружбата“. Пострадалият на свой ред отвръща със същото и така последва голямо и живописно халосване на глави. „Приключване на дружбата“ е всъщност единствената форма на смърт на планетата, тъй като предвидливата природа в хода на своето експериментиране бе снабдила люлкарите с безсмъртие във всички останали случаи, освен когато бъдат халосани с бухалка по главата.

Всяка съдебна система трябва да притежава благопристойно лице. За люлкарите този въпрос бил също от първостепенна важност, още повече че трябвало да се намери някакъв начин да се преустанови това масово „дружбоприключване“, тъй като населението бързо се топяло, особено след избухването на така наречената Неприятна война от Деветдесетте. Започнали със заимстване на детайли от чужди съдебни институции. От английската например взели високите катедри за съдиите, парфюмираните и напудрени перуки, както и надутото поведение на съдиите. Никой не може да се присмива на тричленна комисия, която изглежда така, казали си те.

Но когато съгледа тримата мършави съдии с дебели очила, които все се плъзгаха надолу по люспестите им лица, с бели перуки върху заострените им глави и с нафукани маниери, Бил едва сдържа напушилия го кикот. Офицерът с кожената шапчица го сръга в ребрата с острия си лакът и Бил веднага придоби сериозен вид.

Средният от тримата съдии произнесе с гробовен глас:

— Нека затворникът седне на подсъдимата скамейка.

Бил бе решил да се държи сериозно и с достойнство, но нещо в цялата тази бутафория го предизвика да подхвърли небрежно:

— Че то тука има ли друго за сядане, освен подсъдимата скамейка? Не бих имал нищо против да ми поднесете нещо за сръбване, преди да се започне.

Съдиите се спогледаха. Публиката пък — в залата имаше поне триста зрители — втренчи очи в съдиите. Стражите размениха погледи. Бил се огледа учудено.

Средният съдия се обърна към този отляво.

— Имаше ли някакъв смисъл в това, което каза?

— Струва ми се — отвърна запитаният, — че затворникът се опитва да бъде духовит.

— Това и аз го знам — обади се съдията отдясно.

— Да не искате да кажете — попита централният съдия, — че затворникът се шегува с нас?

— Колкото и да изглежда невероятно, май това е самата истина — отвърна левият.

— Но какъв е смисълът от тази шега? — попита централният.

— Сигурно е доста тънка — промърмори левият, — защото аз не можах да я схвана. Непреводима игра на думи. Доста странен начин да започнем, а?

— Да, струва ми се — рече средният съдия. Той изгледа Бил над очилата. — Затворник, вие позволихте ли си да си правите шега с многоуважаемия съд?

— Ами да, нещо такова — смотолеви Бил. — Не исках да ви обидя обаче. — Той отново понечи да се изкиска.

— И кое — попита съдията — е толкова смешно?

— Нищо, извинете, съжалявам — рече Бил.

Средният съдия се извърна към десния.

— Тоя защо непрестанно се смее?

— Не зная. Но се страхувам от най-лошото. Защо не го попиташ сам?

— Затворник, защо се смеете?

— Защото — отвърна Бил през смях — под мишницата ми се е сгушило мрънче, което ме гъделичка.

— Чу ли това? — обърна се левият съдия към десния.

— Каква безочливост!

— Не е възможно да е вмъкнал гущер в затвора, нали?

— Искрено се съмнявам. Хората и мръновете са смъртни врагове.

— Ако желаете — обади се офицерът с косматата шапка, — можем да го претърсим и да проверим дали казва истината.

— Не — вдигна ръка средният съдия. — Тази история мина всякакви граници. Честно казано, не бих искал да зная истината.

— Вижте — намеси се Бил, — не разбирам защо ме доведохте тук. Нищичко не съм направил.

— Нищичко ли? — повтори средният съдия. — И какво трябва да означава това?

— Предполагам — обясни десният, на който му увисваше единият клепач, — че е вариант на думата нищо.

— Но защо ще използва подобен израз? — попита средният.

— Трябва да е някаква шега — рече десният.

— Ах! Още една шега! Не ми харесва отношението на този субект.

— Да, изглежда, е настроен насмешливо — добави левият.

— Ако е така, това е сериозно престъпление — коментира десният.

— За което и ще заплати сериозно.

Тримата съдии се спогледаха и се засмяха като хора, сполучили да се пошегуват в тежко положение.