Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Това било мрежа, намазана с мед — овчедушно отвърна кукито. — Ние куки малко глупави шъ знайш. Хваща се на тоя стар номер.

— И какво те чака сега?

— Мой чака голям шубе — промърмори Чюгума. — Хора тук на Ратбон прочути майстори на килими. Винаги търси нови материали.

Бил огледа кукито. Колкото и да му беше симпатично, не можеше да не признае пред себе си, че от него щеше да излезе чудесен китеник.

— Лоша работа — съчувствено рече Бил.

Кукито премигна ядосано и побърза да добави със злорада нотка:

— Човешка кожа също водонепроницаема.

— Е, сигурно — успокоително кимна Бил.

— Значи става за килимче на баня.

В този момент ключалката на килията изщрака и вратата се отвори.

Влязоха четирима стражи. Бяха необичайно високи и слаби, с издължени глави с форма на бобени зърна и тела в последния стадий на измършавяване. Наложи се да се прегънат почти одве, за да минат през вратата. Но дори вътре не можеха да се изправят в цял ръст. Четиримата, в добавка към Бил и кукито, изпълваха докрай тясното помещение. Бил за пръв път виждаше люлкари на живо, макар да бе разглеждал техни картинки в „Справочник за идентификация на извънземни“ — задължително четиво за всички военнослужещи, които трябва да разпознават от пръв поглед своите врагове.

Един от стражите изглежда бе люлкарски офицер. Беше с около половин глава по-висок от останалите, което — както Бил узна по-късно — било задължително условие, за да те приемат в офицерската каста. Носеше черна кожена шапчица, при вида на която Чюгума нададе плачевен вик.

Стражите ги изтикаха от килията и ги подкараха по коридора, като ги сръгваха с къси железни остени, явно предназначени точно за тази цел. Коридорът беше дълъг, със стени от дялан камък и таван от напластени палмови листа. След десетина метра се разделяше на два коридора. Тук стражите също се разделиха — едната група поведе кукито по дясното разклонение, другата тикна Бил вляво. Офицерът с кожената шапчица придружи групата на Бил, което беше или добра, или лоша новина. До момента люлкарите не бяха произнесли нито дума, макар че Бил се опита да ги заговори, първо на шмендрик — широко използван търговски език сред люлкарската раса, после и на универсален неревизиран есперанто и накрая на Мрънка Франка, езика на мръновете, открит съвсем наскоро след демонтирането на механичен преводач от борда на свален вражески кораб. Вграденият преводач бе в състояние да използва всички тези езици, но люлкарите не показаха никакви признаци да разбират звуците, които издаваше машинката. След известно време Бил млъкна и съсредоточи вниманието си върху заобикалящата го картинка.

Слязоха по едно стълбище, после по друго. Над амбразурите горяха факли, на разклоненията пък бяха поставени примитивни кандила и всичко това създаваше зловеща и непредвещаваща нищо добро атмосфера. Подминаха вратите на доста килии, от които се раздаваха странни стържещи звуци. Бил не можа да си обясни произхода им и доста по-късно узна, че ги издавали специални машини, с цел да задълбочат общото страховито впечатление. Ненапразно люлкарите бяха известни като една от най-изтънчените раси в галактиката. За това сигурно помагаше и външният им вид с техните оранжеви коси, дълги мършави телца със сгърчени рамене и маниерите им на трескава отнесеност, както и странното, останало неразбрано от всички чувство за хумор. Всичко това говореше, че расата им наближаваше залеза на своята еволюция и бе оставила зад себе си по-голямата част от пътя, който трябва да измине всяко разумно същество от появата си до своето изчезване.

Всъщност една от причините да са толкова дръпнати бе обидата, че ги бяха пропуснали в Морисъновия „Стандартен речник на извънземните раси“ — дори в неговата трета поправка, в главата „Дългучи“. Вярно че в последно време бяха публикувани няколко научни изследвания върху тяхната раса, но нито едно от тях не ги показваше в най-благоприятна светлина. Люлкарските търговци, които добре познаваха доминираната от човека част на космоса, избягваха да се появяват там, тъй като видът им често предизвикваше всеобщ смях. Обикновено си тръгваха със заканата „Няма да ни се смеете така, като ни паднете на Люлкария“.

Тъкмо заради желанието да бъдат вземани на сериозно люлкарите непрестанно полагаха огромни усилия да будят уважение, най-вече като се заобикаляха с помпозни декори. Ето защо, когато го въведоха в просторната зала, Бил се озова пред висока катедра, иззад която го гледаха трима облечени в черно люлкарски съдии с натруфени перуки и очила с дебели лещи.