Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— И така, затворник, вие сте обвинен в съучастничество с група, приземила се нелегално на обществена земя по време на всенароден фестивал, с което не само сте прекъснали фестивала, но сте нанесли сериозен морален ущърб на неговия организатор, многоуважавания Зек Конски. Признавате ли се за виновен?

— Хъ? — стресна се Бил.

— Участвахте ли в групата, която извърши нелегално приземяване на космически кораб на територията, на която се провеждаше фестивалът?

— Вижте сега — заговори Бил, — нас ни свалиха. Аз бях само пасажер на кораба. Свалиха ни вашите. Нямахме друг избор, освен да извършим аварийно кацане.

— Не съм ви питал дали сте имали избор — заговори средният съдия. — Попитах ви дали се приземихте на гореуказаната територия.

— Сигур ще е било така — отвърна Бил. — Не мога да знам точно.

— Да се запише в протокола — нареди съдията с падащия клепач.

— Добре де, и да съм тупнал на обществена земя, първо на първо, нямам нищо общо с това и второ на второ — никой не е пострадал, затова викам да забравим случая и да ме пуснете да се прибирам обратно в казармата.

— Никой не бил пострадал? — изсумтя средният съдия.

— А какво ще кажеш за охлювите?

— Какви охлюви?

— Охлювите, събрани за изложбата на охлюви, ето какви охлюви.

— Да де, какво за тях?

— Корабът ти е смачкал казана, в който са ги държали.

— Искате да кажете, че сме паднали в казан с охлюви? — повтори Бил, който повече не можеше да се сдържа и избухна в неудържим смях. — Добре де, готов съм да заплатя щетите. Или Дуо ще го направи. Колко ще струва да се събере нов казан с охлюви?

— Той пак се опитва да се шегува — прошепна средният съдия на левия, прикривайки устата си с ръка.

— Но може в предложението му да има смисъл.

— А как ще постъпим с Конски?

— Да бе, защо да не съберат други охлюви?

— Трудно ще съберат толкова много.

— Е, не са чак толкова много. Само колкото да се организира нова изложба, нали?

— Може и да е така. Не по-зле от мен знаеш колко усилия коства да се напълни казан с охлюви, особено в началото на сухия сезон.

— Пък и обидата, която му е била нанесена…

— Щях да изпитвам малко повече симпатия към Конски — заяви открито десният съдия, — ако не беше такъв чукундур. Навремето такива като него сигурно първи са били третирани с „дружбопрекъсвателя“.

— Така е — съгласи се средният съдия. — Старият Конски наистина е голям дръндер. Какво ще кажете, ако позволим на затворника да се измъкне само с порицание?

— Бих казал дори, че наказанието е прекалено тежко — подметна левият съдия със светнало лице.

— Да де, ама той се шегуваше с нас — припомни средният.

— Така е. Значи решаваме — порицание?

Те се извърнаха към третия съдия.

— Ти какво смяташ?

— А? — попита съдията.

— Решихме да отсъдим порицание.

— Ами хубаво де. Само да е по-соленичко. Затворник, приемате ли присъдата?

— Разбира се, че я приемам — зарадва се Бил, който си мислеше, че от доста време не бе срещал толкова приятни извънземни същества, чиято съдебна система несъмнено бе далеч по-изтънчена и цивилизована от земната.

— Много добре — кимна съдията. — Разсилен! Доведете порицателя!

По-късно Бил не можеше да си прости колко глупав е бил да приеме присъдата, без дори да се поинтересува какво точно го чака. Извънземните са си извънземни, това му го бяха втълпили в казармата. Заедно с още много други неща, които се опитваше да забрави. Те изпитваха болезнено недоверие към всеки, който не беше като тях. А най-лоши от всички, според всеобщото мнение, бяха люлкарите. Нищо чудно, след като всеки знаеше, че не разбират от шега.

Ударил бе часът и Бил да го изпита на гърба си. Когато дотикаха бяла количка, покрита с черен плюш, отново го напуши смях. Кой друг освен люлкарите би поставил порицателя в количка, завита с черен плюш. Но смехът му секна, когато разсилният по сигнал на средния съдия внимателно повдигна покривката и отдолу се показа нещо, което в началото му заприлича на малък декоративен скарабей. Стражите го сграбчиха за ръцете, а през това време разсилният доближи блестящия бръмбъзлък до ухото му. Сега вече не му беше до смях. Бил напъна мишци да се освободи от стражите и за малко да успее, тъй като беше нисък и мускулест, а стражите бяха високи и хърбави — още една причина, поради която хората непрестанно им се присмиваха. Но не успя да ги надвие. Те го притиснаха по-здраво, а разсилният опря металическото същество до ухото му.

В същия миг сферичното телце се разтвори като миниатюрно желязно цвете. Отвътре се подаде нещо, което приличаше на платинова жица, но в действителност представляваше психоактивен предавателен прибор. Жичката се пъхна в ухото на Бил, без да му причинява никаква болка, само леко неудобство. Бил успя да освободи едната си ръка и бръкна с пръст в ухото, но вече беше късно.

— Не бива да се държиш така, млади приятелю — обади се средният съдия. — Това е само един порицател и ще излезе от ухото ти веднага щом си свърши работата. Няма да ти причини никаква вреда. Само ще чуеш порицанието.