Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Краката неусетно го отведоха при градските порти с високи, украсени с орнаменти колони край пилоните с развети знамена. Не след дълго вече беше отвъд границите на града, изостави пътя и се насочи към полето. Тук също бе чудесно. Никой не крещеше по него, нито го караше да върши каквото и да било. Но не след дълго в душата му се пробуди тревога. Защо наоколо нямаше никого? Какво е станало с Трансформатора? Какво ли му бяха стъкмили този път?

Тъкмо в този момент Бил почувства сърбеж в алигаторския крак, който се усилваше толкова бързо, че се наложи да седне и да смъкне армейския си ботуш. Едва тогава забеляза, че кракът е сбръчкан и схванат. Сърбежът ставаше непоносим, ето защо Бил се наведе и разтвори пръстите си, между които откри мъничък овален предмет колкото грахово зърно. Взе го между пръстите си и откри с изненада, че това е малък зелен мрънски гущер, свит на топка.

— Илирия! — извика той. — Ти ли си това?

Той доближи миниатюрния гущер до ухото си. Не беше сигурен, но му се стори, че чува тъничък звук като от затворено вътре микроскопично същество. Разтърси гущера и като че ли нещо вътре се разтрака. Бил го постави между дланите си и започна да го стиска, разчитайки да го строши и да намери Илирия вътре.

Гущерът се разви.

— Ей, я престани! — извика мрънчето с толкова тънък глас, че сякаш бе на границата с ултразвука.

— Кой говори? — попита Бил.

— Мрънът, ето кой. Ти кой си мислиш, че съм — Дрънг Предсмъртното желание?

— Ей, ти откъде знаеш за моя стар сержант, покойния Дрънг Предсмъртното желание?

— Може да сме малки и зелени, но не сме тъпи — отвърна мрънът. — Виж, имаш ли нещо против да се измъкна оттук? Казах на вашия човек от Военното разузнаване, че съм готов да съдействам, но трябва да призная, че това, което се наложи да преживея, беше направо непоносимо. Не стига, че в главата ми се е напъхал един смахнат агент…

— За ЦРУ ли говориш?

— Май така каза. Отвратително беше да го влача с мен навсякъде, но когато и дамичката цъфна на борда — рекох си — гледай сега, братле, вярно че предателството е свързано със страдания и саможертва, ама чак пък толкова вече… И тогава им заявих на тия двамцата да се махат. Изритах ги и толкоз.

Мрънът скочи от ръката на Бил и заприпка към близката трева.

— Къде си тръгнал? — попита Бил.

Мрънът спря.

— Знам ли? Казаха, че ще пратят група да ме прибере, след като изпълня мисията.

— И ти ли си на разузнавателна мисия?

— Разбира се, иначе какво ще търся тук?

— Може би те не знаят, че си тук — подметна Бил. — Ако се скриеш в гората, може никога да не те намерят.

Мрънчето спря и потъна в размисъл.

— Може и да си прав. Какво ще предложиш?

— Аз също бих искал да се прибера вкъщи — заяви Бил. — И двамата работим за едни и същи хора. Ти за разузнаването, а аз — за военните. Да станем приятели, а?

— Защо пък не? Освен ако не си предател на Земята и тогава дългът ще изисква от мен да те изпепеля на място.

— Не съм предател — заоправдава се разпалено Бил. — Ти си предателят тук, не го забравяй.

— Хубаво де, така е — склони мрънчето. — По този въпрос се изяснихме. — То се засмя горчиво. — Добре, съгласен, да съберем сили, това ли искаш?

— Ами да — кимна Бил, но простодушното му лице не можеше да скрие факта, че не вярва мрънският ренегат с размер на грахово зърно да се окаже полезен при някое бъдещо премеждие. Е, човек никога не знае.

— Добре. Почакай само да си възвърна нормалните размери и ще ти покажа какво мога.

Гущерът излезе на открито, стъпи с четирите си крачета здраво на земята и започна серия от дихателни упражнения. Първо се появи подутина на шията му, а пуешките му обеци се раздуха като балони. Той изпусна въздух и започна всичко отначало. Пред очите на Бил малкият гущер растеше видимо, а набръчканата му кожа се изпъваше, за да обхване уголемяващото се тяло. Това продължи още известно време на тласъци, свързани с ритмични вдишвания, всяко по-мощно от предишното, докато накрая мрънът си възвърна нормалната петнайсетсантиметрова дължина.

— Така е по-добре — заяви той. — Мразя да действам в минималния размер, предвиден за нашата раса. Петнайсет сантиметра са къде-къде по-удобни, така държа връзка с по-едрите същества, вместо да се мотая между разни дребосъци. Дай сега да ти погледна крачето.

— За какво говориш? Какво ще правиш с крака ми?

— Успокой се, де — произнесе мрънът с изпълнен с увереност глас. — Аз съм доктор.

— Ти? Доктор?

— Ти какво, не вярваш ли, че нашата раса има доктори? Хайде стига глупости. Дай да ти погледна крака.

Нещо в маниерите на мръна наистина внушаваше мисълта, че има опит в работата с пациенти. Бил протегна крак, поставил ръка върху лазерния пистолет, който бе заел от Сплок, в случай че мрънът се опита да му направи нещо лошо.

Но мрънът само огледа внимателно алигаторския крак, почуквайки с професионална увереност ноктите, след това отстъпи назад.

— Един от най-тежките случаи на псевдосорианизъм, който някога съм виждал.

— Какво значи това? — попита уплашено Бил.

— Означава, че твоят алигаторски крак не е истински алигаторски крак. Той има изкуствено покритие.