Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Една микроскопична добавка от три добре познати химични агента в 1007 година преди Христа превърна нефта в негоривна субстанция. Освен това спасих горите ви, като селекционирах архитекти, които по една или друга причина не умееха да строят дървени къщи. В конструираното от мен бъдеще няма парников ефект, нито термоядрена заплаха. Справих се успешно с тези проблеми. Няма сега да вземеш да твърдиш, че съм извор на злото, нали?

— Но защо ти трябваше да си завираш гагата в нашите работи? — проплака Бил.

— Нямаше друг начин. От висшия разум се иска да се меси и да променя.

— А мен защо домъкна тук? — попита Ханибал.

— За да създам крупномащабна темпорална аномалия и по такъв начин процесът да стане необратим. Ти си нещо като катализатор, който ускорява реакцията. Признавам, че не всички корекции доведоха до очаквания резултат. Но когато работиш с причини и следствия, никак не е лесно да предположиш какво ще стане.

— Бил — прошепна мрънчето, — мисля, че Извънземния историк лъже.

— За кое? — попита Бил.

— Трудно е да се каже. Но за нещо послъгва. Забеляза ли, че те гледа с открит и прям поглед? Правят го само хора с гузна съвест.

— Сигурен ли си?

— Довери ми се — кимна мрънът. — Готов съм на всичко заради земната кауза — отказах се от двете си къщи, пълноценния полов живот, положението в няколко почитани мрънски организации. Какво друго доказателство за лоялността ми искаш?

— Е, добре — склони Бил. — Но какво да правим?

— Ще ви помоля вас двамата — обади се Извънземния историк — да спрете да си шепнете. Приличате ми на конспиратори, а конспирацията е кошмарът на историята.

— Какво мислиш? — шепнешком попита Бил.

— Ако питаш мен, на тоя му е изхвръкнала чивията — отвърна по същия начин мрънът.

— Но какво да правим?

— Ами да го утрепем и да свършваме с тая история.

Бил не беше сигурен, че е готов да стигне толкова далеч. Но в този момент Ханибал неочаквано скочи, размахвайки късата си сабя. Лицето му беше изкривено.

— Не мога да се контролирам — извика той, — взел е ума ми под контрол. Пазете се!

След което се нахвърли върху Бил, а Извънземния историк само кимна сериозно и промърмори, по-скоро на себе си:

— Какво да се прави — законите на диалектическия материализъм.

Бил успя да избегне първата атака на Ханибал и посегна към лазерния си пистолет, но варваринът замахна и изби оръжието от ръката му, пращайки го в една дупка на невестулка. Бил отскочи назад. Мрънът се шмугна под яката му и се притаи на гърба — мястото, което най-малко щеше да пострада при евентуално клане.

— Помогни ми! — извика му Бил.

— Аз съм само петнайсет сантиметра — отвърна мрънът с приглушен глас изпод ризата. — Помогни си сам.

Вниманието на Бил бе погълнато изцяло от необходимостта да избегне святкащата сабя на Ханибал, чието бронзово острие бе наточено като бръснач. Ниският картагенец беше плувнал в пот, а устата му бълваше пяна. Бил потърси с отчаян поглед друго оръжие. Нямаше нищо подходящо. Намираха се на поляна насред гората, но дори клоните бяха събрани за съчки, а заедно с тях каменните гюлета, ръждясалите остени и всичко, което би могло да свърши работа, при това с усърдие, наследено още от времето на кампанията на Густав Адолф в Померания1. Накратко районът бе почистен до блясък и дори прахта бе грижливо избърсана. Бил се метна назад, за да избегне един удар, който щеше да го лиши от глава. Падна по гръб и чу врещенето на малкия мрън. Якият Ханибал, с изкривено от вътрешната борба лице, се изправи над него, вдигнал сабята с две ръце, за да нанесе последния удар, който несъмнено щеше да разполови Бил на две и с малко повече късмет да направи същото и с мрънчето.

В този критичен миг Бил се сети, че има едно нещо — едно-единствено нещо, което може да използва. Надеждата бе съвсем малка, почти несъществуваща, но все пак бе по-добре, отколкото да я няма въобще. Той бръкна в торбата и извади съсухрения, сбръчкан и вече ненужен алигаторски крак. Първоначално имаше намерението да го запокити в лицето на Ханибал и да потърси друга възможност в спечелените няколко секунди. Но още щом измъкна крака на бял свят, той оказа неочаквано въздействие върху побеснелия картагенски воин. Ханибал замръзна на място, а сабята му увисна насред въздуха. Очите му се окръглиха и придобиха стъклен блясък и за миг дори дъхът му секна в гърлото.

— Хайде де, посечи го! — извика Извънземния историк. — Давам ти телепатична команда, която не можеш да пренебрегнеш — довърши тоя глупак!

— Не мога, господарю — отвърна Ханибал. — У него е символът на онова, което владее съществото ми дори повече от теб. Погледни, той държи Алигаторския крак!

— Мътните го взели! — изруга Извънземния историк. — Знаеш ли, ти си прав. Алигаторът е бил свещено божество при картагенците и всички е трябвало да се подчиняват безпрекословно на онзи, който носи крака му. Не съм и помислял, че нещата може да се обърнат така! Но какво да се прави, историята е пълна с изненади.