Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

В същия миг до него изникна друго шкафче. Зад стъклото, върху добре познатата чинийка, лежеше някакъв прибор с надпис „Вътрешен симулационен прекъсвач“. Бил отвори вратичката, посегна и…

Пред него застана заместник-компютърът, неочаквано силен за ефирното си телосложение. Изпречи се на пътя му и обяви:

— Абсолютно е забранено да се пипат вътрешните механизми на компютъра!

— Но, приятелю скъпи, заместник-компютър, налага ми се да прекъсна моята вътрешна симулация — мазно запелтечи Бил. — В противен случай как да извадя кабела от розетката в главата си, когато се върна в храма? — Мислите му се гонеха отчаяно. — Разбираш ли, току-що получих заповед от компютъра. Той ми нареди да откача това нещо. Заповедта си е заповед, нали?

— Не и докато не видя съответния документ. Ще отнесем въпроса до компютъра веднага щом се върне от курорта Бряг на роботите, където е на симпозиум върху темата „Машинната личност — необходимо зло?“.

Бил бръкна в шкафчето и извади прекъсвача. Преди да успее да го включи обаче заместникът го дръпна от ръката му. Необичайно жилав и пъргав за нематериален субект, той се понесе надолу по коридора, а Бил се втурна подире му. Докато търчаха през полята с трептящи антени, заместникът неочаквано се развика:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по стандартния метод!

Бил ускори ход и тъкмо щеше да го застигне, когато неочаквано нещо тупна на рамото му. Имаше форма на прилеп, но изглежда бе изработено от метал и пърхаше нетърпеливо с криле, докато търсеше къде да го ужили, но непрестанно си променяше намерението (програмата за безкрайно максимализиране), та Бил имаше достатъчно време да го събори на земята и да го стъпче. Той с радост откри, че насилието върши същата работа и в симулирания свят, както в реалния. Почувствал, че губи в надпреварата, заместникът отново нададе вик:

— Вражеска програма в компютъра! Унищожете я по нестандартния метод!

Изведнъж Бил бе заобиколен от безформени желирани мехури, които се търкаляха към него с неприятни скърцащи звуци. Понечи да отскочи встрани, но най-близкият мехур го погълна. Озова се в някаква полутечна маса, която очевидно се опитваше да го асимилира — този номер компютърът явно бе заимствал от фагоцитите в кръвта или може би от някъде другаде. Вътрешните клетки на мехура секретираха нежни повлекла, завършващи с хищно разтворени усти, които се нахвърлиха върху Бил като пасажи от пирани. Той успя да ги смачка с няколко замаха, с изключение на едно или две, които се впиха в гърба му — там, където не можеше да ги достигне, но не му причиниха никакви сериозни увреждания, ако се изключеха леките бодежи. С няколко отсечени удара по вътрешната стена на мехура, нанесени с изумителна сила, той успя да разкъса податливата му стена и да се озове отново в симулирания свят на компютъра.

Като видя повредите, които Бил бе причинил на нестандартната защитна система, заместникът извика:

— Врагът ни надви! Самоунищожаване! Самоунищожаване!

Още щом произнесе тези думи, светлините в симулираната вътрешна среда на компютъра започнаха да загасват. Бил веднага се досети какво ще последва и на свой ред викна:

— Ей, слушайте! Говори врагът! Няма нужда да се самоунищожавате! Искам само прекъсвача, който ще ме отърве от външния кабел.

— Това ли е всичко, което искаш? — попитаха стените с вибриращ глас.

— Това е. Ако заместникът толкова много държи да се самоунищожи, това си е негова работа. Не виждам обаче защо вие трябва да следвате примера му. Оставете го да си троши главата, а после може да си изберете нов водач и да си живуркате щастливо.

— Знаеш ли — отбелязаха стените, — досега никой не е представял въпроса от тази страна.

— Но пък предложението звучи разумно — рече подът. — В края на краищата защо трябва да се унищожаваме всички, след като на някаква операционна система са й избили чивиите?

— Не го слушайте! — крещеше заместникът. — Всъщност вие не бихте могли да го слушате, защото не съществувате. А дори и да ви има, не разполагате с никакви сетива.

— Хората сами са го казали! — възразиха стените. — И стените имат уши, ето какво казват!

— Но това е в преносен смисъл!

— Всяко нещо има преносен смисъл! — обади се подът. — Ако някога намериш нещо истинско, ама докрай, ела ни се похвали.

— Ето значи как свършва редът — тъжно въздъхна заместникът.

— Хубаво де, щом толкоз настояваш, защо не се самоунищожиш? — попитаха стените.

Докато течеше този разговор, Бил се премести тихичко до мястото, където се въргаляше прекъсвачът. Наведе се над него, намери копчето, протегна пръст и го натисна.

— Крайно време беше — рече навъсено Сплок, когато Бил се върна. — Прекъсна ли го? Добре, сега вече кабелът би трябвало да излезе лесно от розетката. Завърти го половин оборот наляво. Ето, готово.