Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Да, и това се случи.

Във въздуха се появи сияние. Бил вдигна глава и погледна право към него. Виждаше миниатюрни, озарени от светлината прашинки, а когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че върху прашинките има други, още по-миниатюрни нещица. Въздухът пулсираше и трептеше, сякаш зад или вътре в него се спотайваше нещо, което искаше да излезе на свобода. Никога досега Бил не бе предполагал, че въздухът може да бъде разделен на толкова много територии, някои от тях антагонистични. Но изглежда случаят бе точно такъв. Пред очите му въздухът вибрираше и бълбукаше, тресеше се и се гърчеше, пулсираше и тупкаше и вършеше всички останали движения, които са по силите на нещо безформено, каквото е въздухът. След това се разцепи, разкривайки тъмна и мрачна вътрешност. Тъмнината не беше непрогледна. В самия й център бе увиснал предмет със светъл цвят, в началото колкото точица, който постепенно се уголемяваше, докато прие формата на висок мъж с печално лице и щръкнали уши, издокаран в еластичен комбинезон.

— Сплок! — възкликна Бил. — Колко се радвам да те видя!

— Напълно логично. Мога да разбера емоционалната ти реакция в отговор на този физичен факт — произнесе Сплок, както винаги без капчица хумор. — Без никакво съмнение ти се надяваш, че появата ми ти носи така жадуваното избавление.

— Можеш ли да го направиш?

— Ако прибегнеш до логиката, която, естествено, е чужда на твоята раса, ще си дадеш сметка, че както съм дошъл тук, така мога и да си ида. Инак защо въобще ще идвам?

— О, я престани с тая твоя логика! Казвай как да изфирясам от това място? — почти проплака Бил.

— Просто като фасул. Но първо слез от този глуповат трон, отлят от железен пирит, който напълно ми разстрои апаратурата.

Бил понечи да го послуша, но бе дръпнат назад от включения в главата му кабел. Той направи безуспешен опит да изключи кабела от розетката.

— Направи нещо с тая проклета жица в главата ми! — викна Бил.

Сплок, който изглеждаше по-мрачен от обикновено, го заобиколи бавно. Той огледа кабела и почука по него първо с показалеца с напръстник, после с останалите пръсти. Накрая поклати с глава и се върна там, където Бил можеше да го вижда.

— Боя се, че се намираш в голяма беда — обяви той.

— На мен ли го казваш? — промърмори Бил. — Би могъл поне да ми съобщиш нещо успокоително. Какво има сега? Да не си забравил да си вземеш железния лост?

— Съдейки по тона на гласа ти — отвърна Сплок, — предполагам, че се опитваш да бъдеш духовит или насмешлив. Надявам се да се забавляваш добре, защото имам да ти съобщя лоши новини. Кабелът, който те прикачва към компютъра, е свързан с вътрешен симулационен прекъсвач, достъпът до който става само през компютъра. Целта му е да попречи на неоторизиран персонал да опита да те изключи от базата данни на компютъра. Изглежда само компютърът има право да те изключва.

— Компютърът няма да го направи — заяви Бил.

— Боя се, че си прав.

— Наскоро се запознах с неговия заместник — каза Бил. — Той дали няма да свърши работа?

— Не бива да се надяваш. Най-добре е да го направиш сам.

— Сам ли? Но как бих могъл да изключа… чакай, как го нарече?

— Вътрешния симулационен прекъсвач — подсказа му Сплок.

— Да. Как?

— Ти можеш да влизаш в компютъра като симулация. Това става тъкмо с помощта на този кабел. Та когато се прехвърлиш там, би могъл да откриеш прекъсвача, който освобождава този кабел.

— Изглежда ми малко сложничко — оплака се Бил.

— Добре дошъл в света на големите!

Наложи се отново да влиза в компютъра. Бил се понесе през прозрачните стени на симулираните му постройки — пресичаше мостове свързващи ръбовете на бездънни пропасти, прекосяваше сияещи като нажежено желязо джунгли, където милиони пипала се опитваха да му запречат пътя, преплуваше дълбоки до пояса информационни блата, очакващи някой да ги сортира. Над него се носеха неясни гигантски очертания, които напомняха перила на автобус. Всъщност във вътрешността на компютъра автобусните перила бяха нещо като първична форма. Най-сетне стигна до една осветена зона. Това беше широка и плоска равнина, разсечена от ярки черти, които изчезваха зад хоризонта. Отнякъде се появи процесия от шкафчета със стъклени витрини, изработени от полирано дърво. Когато надникна в първата витрина, Бил зърна малка чиния с кобалтовосин цвят, в която имаше късче хартия.

Там бе написано: „Вътрешният симулационен прекъсвач се намира в последното шкафче от редицата.“

Бил вдигна глава и откри, че краят на редицата е много далеч. Той забърза натам, но колкото повече ускоряваше крачка, толкова повече се отдалечаваше от края. Всичко това бе много странно. Бил удвои усилия и почти веднага последното шкафче се изгуби от погледа му. Той спря. До него имаше шкафче. Във витрината, върху същата кобалтовосиня чинийка, бе положен някакъв инструмент. Бил го взе и го разгледа отблизо. Изглеждаше му напълно непознат. В средата имаше копче с надпис: „Натисни ме“. Бил вдигна палец и го натисна.