Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Той натисна бутона и отново се озова пред призрачното видение. Намери го да си почива, изтегнало нематериалното си тяло в мрежеста люлка.

— Какво си се разтропал? — посрещна го навъсено заместник-компютърът. — Тъкмо смятах да подремна.

— Мислех, че компютрите никога не спят.

— Така е, не спят. Но аз не съм компютър, само заместник.

— Е, това е твой проблем. А моят е, че съм гладен.

— И защо идваш при мен?

— Ами ти си единственият тук, който движи нещата.

— Аз ли? Казах ти, че само замествам. Нищо не мога да правя. А най-малко бих могъл да ти помогна с такава досадна и нематематична задача като яденето.

— Гладен съм — мрачно повтори Бил.

— Но аз нямам нищо за ядене. Трябва да ти призная, че ние, компютрите, никога не сме могли да разберем тази странна склонност на протоплазмените същества към тъпчене на тумбасите. Изглежда толкова отвратително и лишено от естетика.

— Иди да смучеш волтметър — сопна се Бил и излезе. Трябваше да има нещо за ядене, дори да е симулирана храна в някоя от тези симулирани стаи, където се бе разхождал одеве. Той се озърна и откри, че привидението го следва по петите. Ако съдеше по трескавите движения на долните му крайници, беше доста възбудено.

— Ще те помоля да не се мотаеш наоколо — рече заместник-компютърът. — Може да повредиш стените.

— Мислех, че са само симулация.

— И така да е, симулациите също могат да се повреждат. И те като предметите в материалния свят са свързани с определени физични закони. Тук ние творим модерната алхимия. Внимавай да не бутнеш вазата!

Без да забележи, Бил бе закачил с рамо една тясна и висока ваза върху пиедестал. Вазата падна и се разби с необичаен трясък за едно място, което не беше нищо друго, освен най-обикновена симулация.

— Сега откъде ще намеря такава ваза! — завайка се привидението. — Ти разбираш ли, че програмата ни за създаване на вази заби, а резервната програма се разболя от скука, понеже дълго не е била използвана. Създаването на подобна програма изисква уникално усилие…

Бил продължи нататък.

— Моля те, спри — повика го заместникът. — Не можем ли да постигнем някакъв компромис?

— Храна! — изрева Бил.

— Ще видя какво мога да направя — обеща заместникът. — Но трябва да ме придружиш до специалната стаичка.

— Защо?

— За да можем да изолираме хранителните ефекти от останалата част на компютъра.

— Не се опитвай да ме измамиш.

Заместникът се обърна към една от подсекциите, която бе на негово подчинение. Беше секцията за нови проекти. Той набързо я преименува в секция за симулиране на човешка храна и й даде повишен приоритет. Програмата стартира, показа грешки и издъхна. Заместникът се сети, че не беше вдъхнал достатъчен процент съзнание, който да поддържа програмата активирана, ето защо взе малко количество временно съзнание от склада и го въведе на необходимото място. Хранителната програма незабавно седна, отвори очи и размърда опашка.

— Аз съм храна! — обяви тя.

— Страхотно — изпъшка Бил. — Това значи ли, че мога да те изям?

— Не. Аз не съм храна в буквалния смисъл на думата. Говорех преносно.

— Намерете ми нещо, дори и преносно, което да мога да изям — тросна се Бил. — Инак ще се развилнея като слон в стъкларски магазин!

Хранителната програма зае допълнително пространство от архитектурната секция на компютъра и построи там лаборатория за храна. Един от първите й успехи бе производството на мастни клетки в кафеникав сос. Бил заяви, че му се гади при вида им. Последваха нови експерименти. Хранителни отпадъци започнаха да замърсяват различни части на компютъра. Бяха пуснати програми чистачи, които бързо еволюираха до по-висши форми и върхът на този процес бе програма чистач, която изяждаше себеподобните си. Тази идея веднага бе заимствана. Беше създаден нов клас същества, наречени авто кофрагиозни, или себеизяждащи. Един Господ знаеше докъде можеше да доведе всичко това, ако заместник-компютърът, който следеше целия този процес с разширени от ужас очи, не възкликна неочаквано:

— Мамка му! Щеше да е далеч по-просто, ако бяхме пратили някой да ти достави проклетата храна.

Това беше самата истина, гигантско прозрение на мисълта, също толкова очевидно, колкото твърдението, че всички хора са създадени равни. На повикването първа се отзова фирмата „Глен Брадърз“ за доставка на пица и други деликатеси по домовете. Не след дълго в храма бяха донесени няколко солидни порции бифтек, придружени от още по-солидни количества бира — цяла бъчвичка. Всичко това на свой ред в компанията на андроиди, издокарани като турски еничари, вдигнали на рамене носилки — върху тях танцуваха оскъдно облечени девойки, които пращаха въздушни целувки на Бил и му махаха с ръце, докато ги разнасяха наоколо.

Бил първо се зае да утоли апетита и жаждата си, след това позяпа хубавиците, докато го заболяха очите, и накрая се унесе в изнурена дрямка.

На сутринта главата му се пръскаше по шевовете. Когато надникна иззад завесите, откри, че опашката от просители, желаещи да се срещнат с оракула, се извива три пъти около храма. С толкова много работа никога нямаше да успее да се измъкне на свобода!

Освен ако…