Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— А какво става после? — попита Бил.

— Та значи, това е единственият период, когато могат да се събират пеперудови плодове. Закъснееш ли, стават на шишарки и иди ги яж тогава.

— Аз не бих ги ял. Продължавай нататък.

— Както ти казах, не обръщах внимание на Хлорида. Дори не бях забелязал кога предните й изпъкналости са станали кафеникави. Това поне щеше да ми подскаже, че става нещо. Особено след като грогианският й цикъл бе почти месец преди това.

— Сигурно — изпъшка Бил, който едва успяваше да скрие досадата си. И без това не разбираше за какво му говори. Не че го беше грижа. — Трябвало е да бъдеш по-внимателен все пак — добави той. — Та какъв значи ти е проблемът?

— Въпросът ми е, като се има предвид всичко това, както и по-раншните сватбени полети на дисковидните дорфиди, кога ще е най-подходящият период за засаждане на оруфелиите и дали трябва да се придържам към синия сорт, или да премина на тъмнопурпурни?

— Това ще отнеме няколко минути на задълбочено оракуване — отвърна Бил.

На малката масичка пред него под везаната покривка имаше бутон с надпис „Натисни за информация“. Той го натисна. В същия миг се озова — без тялото, разбира се, а само под формата на реещ се виолетов разум — из симулираните стаи на централната информационно-обработваща система. Край него се редяха шкафове с многобройни чекмеджета. Бил отвори едно от тях. На дъното му имаше дребна машинка с премигващи светлинки, която изприпка към цепнатината в ъгъла веднага щом го зърна.

Бил затвори чекмеджето и продължи нататък. Не след дълго стигна до края на първото помещение и премина под арката в следващото. Тук стените бяха далеч по-високи и покрити със светещи сияния. Докато се озърташе, пред него се материализира някакво неясно видение.

— Да, моля? — заговори го то.

— Кой си ти? — попита Бил.

— Аз съм компютърът — отвърна призракът.

— Не, не си. Компютърът ме направи оракул. Каза ми, че мога да идвам тук, за да търся отговори на въпросите, които хората ми задават.

— Така ли каза? Че можеш да се ровиш из файловете?

— Точно така ми каза.

— Странно, че въобще не го е споменавал пред мен.

— Може пък да не споделя с теб всичко — рече Бил малко злобничко.

— С мен се споделят всички важни неща — тросна се заместник-компютърът ядосано. — В противен случай няма да има голяма полза, нали? Даде ли ти пропуск, за да можеш да се ровиш в документацията?

— Въобще не го е споменавал. Мисля, че тогава много бързаше.

— Да, може и да е така. Голяма отговорност е да си компютър на толкова важна планета. Дори с паралелната обработка на информацията пак си е бреме.

— Виж — припомни Бил, — чака ме клиент.

— Добре де, щом даваш зор. Какво иска да знае? Бил се замисли.

— Не си спомням точно. Трябва да съм забравил всичко, докато приказвах с теб.

— Ами що не се върнеш да го попиташ?

— Чакай, сетих се! Искаше да узнае кога е най-подходящият период за засаждане на оруфелии?

— Оруфелии? Сигурен ли си, че така го каза?

— Че как няма да съм сигурен! — отвърна Бил.

— Да не е ставало случайно дума за чалнати оруфелии?

— Не, за обикновения вид. Освен това питаше дали да засажда от синкавите, или да мине на тъмнопурени.

— Моля? — попита заместник-компютърът.

— Май нещо такова каза — измънка Бил.

— Пурпурни! — възкликна заместник-компютърът с доста силен за един немощен призрак глас.

— Да де, такова беше. Имаше и нещо за летенето на дисковидните дорфиди.

— Аха — кимна заместник-компютърът, — с това трябваше да започнеш. То променя нещата.

— Да, ама не знаех.

— Нищо, ще се оправим. Дай ми половин цъкане и ще ти намеря отговора.

— Благодаря — отвърна Бил. — Може и цяло цъкане. Имам време.

В края на краищата заместник-компютърът се върна след около цъкане и половина.

— Кажи му, че тази година месец руснойе ще е най-подходящият за садене на оруфелии. Няма да е лошо, ако засади половината в тъмнопурпурен цвят. Стига наистина скоро да не са имали грогиански цикъл.

— Струва ми се, че спомена нещо подобно — кимна Бил.

— Хубаво ще е да запомняш всички подробности — посъветва го заместник-компютърът. — Имаше ли някакви други условия?

— Дали да не отида пак да попитам? — подхвърли Бил.

Той се върна в храма, но доста се разтревожи, когато откри, че просителят си е тръгнал. Изглежда Бил бе изконсумирал целият ден в търсене на отговорите. Навън се беше смрачило. Наоколо не се виждаше жива душа.

Работата явно не бе потръгнала както трябва. Бил реши, че ако не друго, няма да е зле поне да си хапне и пийне. Честно казано, малко луд секс също не беше встрани от представите му за приятен отдих. А как му се щеше да разполага с пълния комплект — Илирия плюс бутилка хубаво вино и яка кльопачка. Странно, колко прости са изискванията към живота, когато си затворен в пустеещ храм, а от главата ти стърчи кабел. Наоколо наистина нямаше никого. Таванът бе висок и тъмен, из въздуха се носеше миризма на чужди същества. Някъде отдалеч се чуваше кльомбичкането на храмовите камбанки.

— Е, къде е вечерята? — попита Бил на глас.

Никакъв отговор.