Битие

Той отново въздъхна и извика програмата сляпо петно. Тя беше страшно модерна преди десетилетие, когато неандерталците се появиха по-осезаемо и започнаха да обогатяват разнообразието на земната цивилизация. Очите на всички бозайници имат недостатък — петънце, където нервните нишки минават през задната част на ретината и оставят малка част, която не може да регистрира образи. Хората като цяло игнорират слепите си петна, които се намират на известно разстояние от увеята — а именно там лещата изпраща образите, които наистина те интересуват. Освен това окото непрекъснато се движи и подава на мозъка достатъчно данни, за да запълни сляпото петно, така че повечето хора изобщо не го забелязват. Всъщност човек трябва да се упражнява или да използва компютризирана помощ, за да го открие.

Джералд затвори едното си око и с помощта на ИИ отпусна другото, за да гледа настрани от онази част на коридора, в която бе запратила заклинанието си Ика. Притъмня още повече…

… и най-сетне той успя да не-види района… надолу и настрани от посоката, в която гледаше окото му. Нужно му беше известно усилие да не гледа натам. И най-малкото движение на окото щеше да го направи, всеки инстинкт на Джералд искаше да го направи. Той обаче успя да се отпусне.

И да не-гледа.

Коблита. Беше изкушаващо да ги подмине като мит, тъй като нямаха реален ефект в реалния свят — нищо, което един здравомислещ хомо сапиенс да може да измери. В същото време аутистите и неандерталците се кълняха, че си заслужавали да не-се-забележат!

Друга дума за термина беше антигони, по едно стихотворение на Хюс Мърнс:

Снощи гледам си през рамо,
виждам: ей го, дет’ го няма.
Няма го и днес пред къщи.
Махай се и се не връщай!

Джералд долови нещо. Смътно, като сянка. Само че повече от сянка. И по-малко.

Знаеше колко лесно може да се подлъже въображението. И четирите вида човечество, дори силициевият вариант, обикновено се бояха от невидимото или едва видимото — запълваха празните петна, представяха си опасности, ужасни тайни или намеци за неща с огромни последици.

Трудно придобитите научни навици се намесиха, призоваваха го да не обръща внимание на мрачните, неподкрепени с нищо подозрения.

„Науката и източните мистици учат, че наблюдателят трябва да се освободи от егого си, за да изрази неизразимото. Странно, никога досега не се бях замислял за това — будистът и физикът се различават по толкова много неща, а имат едно и също схващане. Освободи се от чувството за собствената си важност. Но пък… защо шаманите, магьосниците и търговците от всички култури възхваляват силата на волята на личността?

Защо са тези крайности? Дали човечеството не е безнадеждно двуполюсно?“

Изведнъж осъзна нещо, което му изглеждаше познато. Беше същото като преди много време, когато се бръснеше, като прокарваше наточено острие по гърлото си. Правиш го разсеяно, без да мислиш за отражението си, сякаш самото огледало е сляпо петно.

„Какво казваш? — запита той подсъзнанието си. — Че това не-нещо е като огледало? Че всичко отново е свързано с мен?“

Чернотата-сянка потръпна. И Джералд си припомни за онзи съдбовен ден в манипулаторния мехур до старата космическа станция в компанията само на една маймунка, когато запрати двайсеткилометровото си ласо, за да улови парче съдба. Имаше горе-долу същото усещане, когато доближи камерата до кристала, който по-късно щеше да стане Хаванския артефакт, после Първи артефакт и накрая просто Фомит номер едно. Обект, чиито очертания бяха неясни. С дълбини, студени и тъмни като междузвездното пространство.

Разбира се, всичко, което изпитваше в момента, можеше да е просто плод на въображението му. Вечният проблем с магията. Но въпреки това… за да бъде любезен… той мислено зададе въпрос.

„Не е ли свършило?

Още ли се очаква от мен?“