Битие

А какво ще стане после? Дали няма да настояват да вземаме делфини и маймуни? Генномодифицирани хора с криле и длани на краката? Това вече не е разумна цивилизация, а същинска менажерия!

Или… — хрумна му друга метафора. — По-скоро Ноев ковчег.“

За разлика от някои аутисти, Хайрам изобщо не приличаше на неандерталец.

— Вие с Ика… биехте ли се?

Ика се разсмя — плътен, звучен като камбана звук, който винаги караше Джералд да си мисли за покрити със сняг гори и долини.

— Просто си играехме, Хайрам!

— Но ти…

— Виж какво. Ако ми обещаеш да ми повярваш и се успокоиш, ще ти бутна бонус в следващата ни виртуална игра.

Очите му се присвиха.

— Какъв бонус?

— Три мастодонтски бивни.

Младият аутист се ухили сметкаджийски.

— Три зелени. Дълги четири метра и дванайсет сантиметра. Започват почти право в основата и постепенно се извиват, за да достигнат радиус един метър при върха, с вътрешно усукване трийсет градуса на метър. Един ляв и два десни.

— А, не! — извика Ика. — Изобщо не ми пука дали ще се успокоиш, или не, космически шемет такъв. Като искаш — припадай!

„Не. Моля те, недей.“ Джералд едва не се намеси. Хайрам беше полезен член на екипажа — никой друг не можеше да се сравнява с него по бързото дешифриране на холокристалните фрагменти, които „Ибн Батута“ продължаваше да събира от околното пространство. Способностите му обаче си имаха цена. Хайрам беше запазил до голяма степен емоционалната крехкост, която бе пречила на неговия клон от човечеството хиляди години. Експертите на Земята още умуваха как да извлекат най-доброто от двата свята и да отприщят невероятните умения без съпътстващия ги набор недъзи.

Но тревогите на Джералд бяха напразни. Народът на Ика беше талантлив в общуването с аутистите, които вероятно се бяха срещали по-често в племената на Европа от ледената епоха. Вместо да се свие страхливо от избухването на Ика, Хайрам се ухили още по-широко.

— Добре. Оранжеви тогава. Искаш ли да покажем на кап’тана какво не е кобли?

Джералд примигна.

„Не е… кобли?“ И се сети. Митичните не-същества, в които уж вярваха и неандерталците, и аутистите.

— Не знам. Хомосапите са коне с капаци. — Ика наклони глава, изгледа преценяващо Джералд, после изведнъж се засмя. — От друга страна, той е кап’тан Джери…

Джералд знаеше, че е уместно и дори очаквано да въздъхне и да поклати глава, че си губи времето с детинщини. Макар че, ако трябваше да е честен, можеше да отдели няколко минути.

— Ако ще показвате — показвайте?

— Добре. — Ика вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. — Дай ми вниманието си.

Джералд даде почти изречена команда, за да промени подсилването на реалността. В полезрението му се оформи тесен цилиндър, който придоби плътност над ръката на Ика и се сви в характерен символ на контрол, оформен като бяла диригентска палка.

Докато момичето посягаше към анимирания виртобект, Джералд осъзна: „Освен това прилича на вълшебна пръчка.

Опа!“

Нейното полезрение се сля с неговото и Джералд усети как Хайрам също се вмъква. Тяхното поколение приемаше това за даденост: започваха да си играят с тези неща от тригодишни, ако не и по-рано. За Джералд обаче това винаги щеше да си остане модно и малко страховито.

Ика сръчно сграбчи жезъла само с поглед, без ръкавици за обратна връзка, които да й дават усещане за докосване. Размаха го и после го насочи към коридора и извика:

— Expecto simakus cliffordiam!

Джералд се опита да не извърти очи или да попречи по какъвто и да било друг начин на заклинанието. Макар че му се струваше иронично. „В миналото вълшебниците са били шарлатани. Всички до един. Векове наред сме се борили със суеверието, прилагали сме наука, демокрация и разум, за да разберем обективната действителност… а в края на краищата суеверието побеждава! Просто за мистиците и любителите на фентъзито посоката на времето се обърна. Сега е епоха, в която магиите и заклинанията действат благодарение на скрити в стените устройства.“

Сякаш в отговор на извиканото от Ика заклинание коридорът притъмня. Плавната извивка на колелото се превърна в склон, гладкият метал придоби текстурата на грубо одялан камък. Отворите от пластична пяна заприличаха на хралупи в стволовете на гигантски дървета.

„Много е красиво“ — призна Джералд. Емоционално наситено. Дори артистично. Помагаше на човек да си представи как през плейстоцена светът е изглеждал пълен с мистерии, чудеса и ужаси за собствените му прадеди и за предците на Ика. Само че с една основна разлика: че хомо сапиенс обикновено реагирал по уникален в природата начин — опитвал се да разбере и манипулира света. Е… поне някои хомо сапиенс.

Неандерталците явно бяха имали различен подход.

„Но към какво би трябвало да гледам?“

Усети трепет. Усещане за упрек, дошло от Ика без думи.

Не, никакво {m underline}гледане{m}. Целият номер е да {m underline}не гледаш{m}. И не {m underline}към{m}.