Битие

71. Потайници

И тъй, обръщението става ясно и категорично.

Сега тя говори на нас.

Предизвиква ни, дори ни се подиграва, кара ни да обясним дългото си мълчание. Провокира ни с подразбиращо се обвинение в страхливост.

Вече усещам кипеж на умствена дейност от Търсача и останалите. Старият дебат се подновява с цялата си разгорещеност.

А този дързък малък създател тепърва започна да ни предизвиква!

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер две към потайниците

Ако следите нашата телевизия, радио и интернет — и ако причината да не отговорите е в това, че виждате в наше лице конкуренция, моля, размислете.

В нашата дълга и бавна борба за достойна цивилизация ние постепенно научихме, че съревнованието и сътрудничеството не са изначални противоположности, а близнаци както в природата, така и при развитите общества.

При честни правила и с добра воля дори онези, които отначало се отнасят с подозрение едни към други, могат да открият начини да действат заедно за общо добро. Използвайте Мрежата и потърсете „игра с положителен резултат“, при която всички участници печелят.

Разбира се, има начини човечеството — и другите земни видове — да се приобщи към космоса, без да наранява законните ви цели. Не забравяйте, че повечето стабилни видове и култури се облагодетелстват от малко конкуренция от време на време! Така че моля, отговорете. Нека поговорим за това.

72. Четири вида човек

Еволюцията е гаднярка. Почти винаги.

Само че… много рядко, наистина… й се случва да размисли.

Едно напомняне на този факт едва не се натресе в Джералд — стрелна се неочаквано от страничния коридор. Докато се разминаваше на косъм със сблъсъка, малката фигура размаха ръце и крака като криле на вятърна мелница. Ръката на Джералд се стрелна, сграбчи една непокорна плитка — и последва писък.

— Леко, Ика. Къде си се разбързала?

Момичето бе ниско, набито и силно — когато пръстите на Ика се вкопчиха в ръката му, Джералд имаше чувството, че може да я скърши. Тя подчерта това, като го стисна още малко, но игриво и почти безболезнено.

— Кап’тан Джери!

Джералд пусна плитката й, но момичето задържа подобната на менгеме хватка още секунда. Лицето й бе симпатично и някак като на фея въпреки почти мъжките костни надочни дъги. Гласът й бе дълбок, с отекващ резонанс, който не изглеждаше напълно човешки.

— Внимавайте, любезни господине — каза шеговито тя. — Не знаете ли, че съм много по-стара от вас?

Това бе дежурна шега, при това не само между тях двамата. Представителите на възкресения вид Homo neanderthalensis настояваха да ги наричат „старата раса“ поради причини, които нямаха особени основания в биологията или фактите.

„Е, стига да не започнат да настояват за обезщетения за геноцида преди двайсет и седем хиляди години. Мен обаче тогава ме е нямало, така че няма да плащам.“

— И накъде си се втурнала с тоз пламенен устрем, дете? — попита той, като нарочно се изрази по начина, по който възрастен човек (какъвто бе той) се обръща към десетгодишно хлапе (макар че неандерталците старееха по различен начин).

— Тръгнали сме на лов на кобли! — гордо заяви Ика, отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си.

— На… ние ли каза?

Тя кимна към страничния коридор и Джералд едва сега забеляза другата фигура, която се спотайваше в сенките. Дългуреста и малко прегърбена, с късо подстригана коса и нервно изражение.

— О, здравей, Хайрам. Как си?

Всеки аутист беше уникален. Но си имаше общи правила, когато някой от тях е възбуден — а Хайрам изглеждаше възбуден. Бавно пристъпи напред, като хвърляше бързи погледи навсякъде, но не поглеждаше Ика или Джералд в очите.

— Е, Хайрам? Защо не гледате разгръщането на новия телескоп? Това е една от основните причини този кораб да дойде чак тук, зад Марс.

„Поддържай разговора конкретен, но имперсонален. Излъчвай спокойно дружелюбие. И благодари на Великия дух, че квотите на нашия кораб все още са малки. Само двама неандерталци, двама аутисти и петима метални за това пътуване.