Битие

75. Потайници

Размишлявам върху последното й предизвикателство — доста ехидно и достигащо по-близо до истината от някои други, — когато внезапно настъпва суматоха! Несвикнала с неочаквани новини, общността ни започва да бърбори. Очакващата и Наблюдателя разгръщат сензорите си. Показват ни резките проблясъци на атаката… последвани от бръмчене и пращене на кодирания сигнал на човеците, които настойчиво се съвещават с кораба си.

А, значи още е жива. Степента на облекчението ми ме изненадва… наред с неочакваната загриженост, че шансовете й за оцеляване може да са нищожни.

Как се е случило това?

След спешни консултации стигаме до заключението, че някоя независима бойна единица е атакувала любимия ми човек. Стотици от тези брутални неща загърбиха много отдавна предишната си преданост, за да се присъединят към някой от кристалните кланове. Малоумни бойни машини, мъкнещи се по вътрешния Ръб с повреди от старата война. Внезапният им изблик на насилие преди няколко години само предупреди хората и ги направи враждебни и предпазливи.

Трябваше отдавна да предприемем кампания за заличаването на проклетите останки.

Нещата обаче не са така прости. Не всеки убиец излезе от правия път. Много все още са притежавани и управлявани от по-големите сонди като Очакващата и Посрещача въпреки договора ни за разоръжаване.

Аз също съм си запазил някои резерви.

Дали някой от верните ми ловци е достатъчно наблизо, за да помогне на Тор Повлов? И ако да, ще посмея ли да дам подобна заповед? Ама че странно изкушение! Да се намеся. Да разкрия скрити сили — заради една еднодневка? Може би самотното чакане в компанията само на същества като Посрещача ме е направило нестабилен.

Бързо изчисление ме спасява от когнитивния дисонанс. Никой от ловците ми не е достатъчно близо, за да помогне. Но все пак може ли някой от тях да направи нещо друго?

Междувременно — паралелно — ми хрумва друга мисъл. Мога ли да съм сигурен, че Тор е била нападната от самотник? Доколкото си спомням, древните бойни машини понякога действаха по двойки или тройки.

Даже нещо по-лошо — възможно ли е нападението да е било планирано от някоя от нас, по-големите сонди? От друг оцелял като мен? Някой, споделял самотното ми изгнание в продължение на почти седемдесет милиона земни години? Без особени усилия мога да посоча възможни мотиви, които биха изкусили сериозно Посетителя, Пътешественика или Търговеца… но със сигурност не и Очакващата.

Загрявам ремонтните и бойните си единици. Всъщност започнах да го правя (постепенно и в тайна) преди почти сто човешки години, когато мълчаливата дотогава трета планета започна да бълва радиосигнали. Подготовката ми се стори благоразумна мярка.

А сега май няма да е зле да дам газ, както казват земните жители.

76. Да уцелиш момента

„Съдбата ни ще се реши за част от секундата — помисли си тя. — Освен ако проклетият СФУК не е разбил кодирането и знае какво ще направим. Или ако ужасното нещо не е само едно! В такъв случай сме направо отписани.“

Затаила дъх в животоподдържащата си капсула, тя гледаше как първият от няколкото таймера отброява до нула — и продължава напред. Едно. Две. Три. Четири…

„Корабът се раздвижва.“ Тор си представи как двигателите на „Уорън“ припламват и го извеждат от защитата на астероида. Върхът на носа му би трябвало да се появи след сто и шест секунди.

Преди да разработи този план, беше прехвърлила десетки сценарии. Всички обещаващи започваха по този начин, с преждевременното излизане на кораба. В края на краищата СФУК може би наистина се плашеше да стреля по „Уорън Кимбъл“. Защо тогава да не го разбере още от самото начало? Това бе най-лесното решение. Нека корабът да дойде да ги прибере. А после ще тръгнат на лов за извънземни.

Поради някаква причина Тор бе сигурна, че нещата няма да се развият по този начин. Животът рядко е толкова лесен.

Стигна до четирийсет и шест. Точно след една минута СФУК щеше да забележи носа на „Уорън“ да се подава зад защитното туловище на астероида…

Когато останаха трийсет секунди, Тор даде командата:

— Роботи М и П, напред!

Тези двата бяха на Гавин и се намираха на стотина метра зад ръба на кратера. След секунди две светещи точки се издигнаха над хоризонта. Сензорите на Тор показаха как двата верни малки робота задействат дюзите си и политат по самоубийствен курс — право към канарите и камъните, където се спотайваше машината убиец.

„Безобидни са, но дали СФУК знае това?“

След десет секунди заговори отново:

— Роботи Р и К, елате сега!

Параметрите вече бяха зададени и двата робота излетяха от противоположни посоки и се понесоха към нея през бъркотията от извити греди. Сега съдбата им зависеше от решението на противника.

„Към коя група ще се насочиш? Към онези, които летят към теб, или към другите, които идват да ме спасят? Или към нито една?“