Битие

„Както може да се очаква, в Института за артефакти проявяваме по-голям интерес към другото откритие на експедицията. Към онази огромна купчина древни кристали! Дори размазаните снимки, изпратени от Повлов и Иинсуърт — нарочно тъмни, за да не активират сондите, — дори един поглед ни говори много неща. Като начало, много от типовете са напълно нови за нас! Изглежда, идват от някаква епоха, която е с десетки милиони години по-ранна от сегашните ни образци. Направо ни сърбят ръцете да се доберем до тях!“

Джералд вече знаеше това. Откритията винаги водеха до нови приоритети.

Малкият изследователски кораб „Уорън Кимбъл“ не можеше да натовари всички съкровища, открити от екипажа му, и затова само два дни след като екипът на Джералд приключи секретната си задача — да изпрати шейсет и четирите мънички задвижвани с платна пакета към орбитата на Нептун — „Ибн Батута“ получи ново нареждане.

Сега, след като Голямото око функционираше, им бе наредено да навлязат по-дълбоко в пояса и да стигнат до астероид 47962а. Дори с работещи на пълна мощност йонни двигатели щяха да пристигнат след като Тор Повлов и партньорът й потеглят забързано към дома с първата пратка безценни образци.

„Жалко — помисли си той. — Срещнах я само веднъж, на конференцията. Но тя направи страхотно впечатление с подвижните си изкуствени крайници и изразителното виртуално лице, проектирано като холограма върху твърдия краниален купол. Оттогава пътищата ни така и не се пресякоха отново. Може би някой ден ще имам възможността да поговоря по-дълго с най-прочутия киборг на света.“

Екипажът на Джералд имаше заповед да проучи астероида по-подробно. Да вземе още една купчина древни кристали. Да прибере повече древни машини, отколкото можеше да поеме „Уорън Кимбъл“. И после да потърси в района Свещения Граал на онази епоха. Нещо или някой — различен от космическия вирус, — с когото да поговорят.

Съобщението на Фланъри продължаваше. Приятелят на Джералд бе видимо развълнуван.

„Тези новооткрити кристали вече са ни от полза още преди да пристигнат в лабораторията. Показах снимка на купчината по-стари сонди на някои от фомитите, с които разполагаме. Реакцията им бе… продуктивна! Просто нямаше как това да се случи в по-добър момент. Не би трябвало да го обсъждам открито, Джералд…“

Изражението на Бен стана сериозно.

„… но стигнахме до патова ситуация с извънземните от артефактите. Фомитите взеха надмощие в нашата война на съобразителност. Вярно, преди постигнахме много, като насъскахме двайсетина кристали от различни поколения едни срещу други и давахме надежда на всеки, че именно той ще бъде копираният, когато човечеството най-сетне изпадне в своя спазъм за изстрелване на семена и изпрати милиарди капсули към звездите. Предизвикахме конкуренция между тях и успяхме да проучим някои пластове. Но през годините двамата с Генадий станахме подозрителни. Нашите фомити намират начини да комуникират и заговорничат зад гърба ни. Може би като вмъкват кодирани съобщения в технологичните си чертежи или чрез обобщенията на културите на древните си родителски раси. Правят го дори по време на дебатите! Явно някак са успели да постигнат споразумения и загърбват враждата и обединяват сили. Подбуждат ни и ни насочват към собствената си цел.“

Джералд кимна. Паразитите правеха това в природата. Понякога вируси и бактерии действаха съгласувано и си помагаха в използването на слабостите в имунната система на гостоприемника. Опортюнизмът беше факт на органичния живот. И можеше да е дори по-свирепо прагматичен, когато добавиш към него и подивял интелект.

На повечето планети първите космически вируси, стигнали до ръцете, пипалата или щипците на някоя млада раса, биха могли да използват проста образност и „божествени“ насоки, за да ускорят развитието на разумния вид и да го насочат към постигането на желания технологичен капацитет — само колкото да произведат още заразни пратеници и да ги запратят в космоса. Ако някое друго местно племе си имало свой кристален пророк, най-вероятно избухвала война, докато не остане само един клан със своя оракул. В Института за артефакти реконструираните истории на Земята и десетки други светове показваха точно този модел. Оказваше се, че изпълненото с насилие минало на човечеството не е било изцяло по негова вина.

Но понякога нещата се развивали по различен начин. Когато имало резон да се прави, фомитите можели да преговарят. Два биха могли да обединят усилията си срещу трети, да си споделят цивилизацията и да постигнат в крайна сметка „изкихване“ на няколко потекла. Това работело най-добре, когато расата била предпазлива и предупредена предварително, подобно на човечеството сега.