Битие

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер дванайсет към потайниците

Още от двайсети век, когато в космоса за първи път са излъчени „предизвикателствата към извънземните“, хората коментират и излизат с алтернативи — неща, които авторите на първите „предизвикателства“ са пропуснали. Повечето изглеждат объркани или малко вероятни. Но това се появява отново и отново, затова ще го включим в основния списък.

Добре, потайници такива, да предположим, че ни наблюдавате — и причината да не отговаряте е, че не смятате органичните същества за достойни. Чакате, за да разговаряте с родените на Земята изкуствени интелекти.

Е, тогава разгледайте сигнатурите на тази версия на съобщението. Проверете публичния ключ, включен в тази звездичка *, и ще откриете, че няколко напълно автономни ИИ, имащи пълни граждански права в цивилизацията ни, са добавили имената си към останалите. Свържете се с тях и те ще го потвърдят.

Може да не одобрявате смесената ни цивилизация, но това едва ли има значение. Ако това е била причината да откажете контакт, тя вече не е валидна. Точка.

85. Бестиарий

Кацналата на южния полюс на астероида сигнална шамандура излъчваше светлинни и радиосигнали — като фар, който да помогне на следващите експедиции да стигнат до археологическото откритие на века. Древни съкровища изпълваха трюмовете и централния коридор на „Уорън Кимбъл“ и за екипажа оставаха съвсем малко тесни пътеки.

„За щастие двамата с Гавин можем да махнем краката си при безтегловност. И сме добре адаптирани за спестяване на ресурси — можем да проспим охладени по-голямата част от пътя.“

В стремежа да освободят повече място бяха изхвърлили всичко, без което можеха. Купища изоставено оборудване бяха струпани по астероида, в това число и всички верни роботи черноработници. Може би по-късните посетители щяха да могат да ги използват.

„И въпреки това горивото ни стига само за част от находките. За нищожна частица.“

Някакво кътче на съзнанието й се обади неканено:

Сто кристала, скрити от светло.
Чарколяци от СФУК за проучване вещо.
Бойни роботи, снимки, мумии…
… а ти искаш и други безумия?

Заминаването беше отложено, тъй като Тор и Гавин цял ден смъкваха товар, за да могат да натоварят една люпилня за колонисти. Молбата пристигна от Земята в последния момент, макар че Тор не можеше да си представи как допотопната машина може да бъде полезна на когото и да било. „Дори да се научим да създаваме живи същества от изходни съединения, какво ще промени това? Вече си имаме неандерталци и мамути. Нима някой възнамерява да възкреси динозаври?

И ако да, няма ли това да е най-голямото клише и ирония на хилядолетието?“

Едно нещо знаеше със сигурност от изучаването на изрисуваната стена в недрата на астероида — човечеството нямаше да изстреля своя версия на Сондата майка. Не и в близко бъдеще. Не и без да научи много повече за ставащото в космоса.

„Е, някой ще обясни защо им е нужна, когато — и ако — се доберем до дома.“

Гавин се рееше в слабо осветената контролна зала.

— Всичко е наред, Тор — докладва той. — Двата месеца в орбита не са навредили на двигателите. „Уорън“ може да тръгне накъдето поискаш.

Мекото му лице от пластикожа беше сериозно, гласът му — приглушен. Тор докосна лъскавата ръка на партньора си.

— Благодаря, Гавин. Знаеш ли, забелязах…

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Какво си забелязала, Тор?

— О, нищо. — Тя поклати глава и реши да не коментира промените… новата зрялост, която виждаше в него. И тъгата на възрастен. — Просто исках да знаеш, че се справи чудесно. Гордея се, че си ми партньор.

Гавин за момент извърна поглед и сви рамене.

— Всички правим, каквото е нужно… — започна той, но млъкна и я погледна. — И аз, Тор. И аз се гордея.

Обърна се, скочи към люка и с бързи захващания се запровира през лабиринта от товари. За момент приличаше на маймуните, които редом с хората бяха прадеди на ума му.