Битие

Цъфнала във виртуалната реалност над бюрото, тя все още изглеждаше енергична като тийнейджърка, изпълнена с все същата сила и ентусиазъм. Почти материалното й триизмерно присъствие се наведе към Джералд, сякаш за да усети дъха му. Така правеше и при първата им експедиция за събиране на кристали преди толкова много години.

— Джералд! — тихо, почти шепнешком каза изображението и го погледна в очите. — Следиш ли репортажите на Тор Повлов? Древните мумии и всичко останало? Не е ли изумително! Особено Сондата майка! Извънземна машина, построила ЖИВИ колонисти по софтуерна рецепта, за да ги засели на нов свят? Нали се сещаш — онези, които са били убити, преди да стигнат до Земята?

Заразен от ентусиазма й, Джералд кимна, макар да знаеше, че записът е направен преди много часове. Емили се беше държала по подобен начин по време на мисията им преди повече от две десетилетия и отказваше да приеме извиненията с „наклонностите“ на Джералд, докато най-сетне той не се съгласи да станат любовници по целия път отвъд Марс и обратно.

— Да, Емили, бях изумен като всички останали. — Джералд въздъхна. — Каква трагедия. С изключението, че ако онези колонисти бяха успели, нашият вид никога нямаше да се развие.

Истинската Емили Тан щеше да види отговора му чак след часове, но полуразумното съобщение имаше достатъчно вградени варианти, за да му отговори с усмивка, съчетаваща задоволство и нетърпелив каприз.

— Това няма значение! Важна е технологията, Джералд. Докато си още там, грабвай всичко! Изкуствените утроби, в които са се отглеждали колонистите. Оборудването за генетични манипулации. Всичко, което все още може да съдържа данни или софтуер. Също и мумии. Донеси много мумии!

Джералд кимна инстинктивно. Естествено, всичко това беше включено в инструкциите за новата мисия. Трябваше да вземе всичко, което Тор Повлов и партньорът й не можеха да натоварят на малкия си изследователски кораб. Извънземните технологии можеха да открият какви ли не врати за човечеството. Нещо повече, те бяха много стари и вероятно не бяха замърсени от чумата на фомитите…

Все пак… Емили наистина ли си мислеше, че земните жители могат да използват метода на Сондата майка? Да изпратят засяващи кораби и да се опитат да колонизират галактиката? Всички индикации — на Розетската стена и особено съдбата на самата Сонда майка — показваха, че този подход е от една отдавна отминала ера. От епоха на големи и наивни надежди. Тактиката бе натруфена, тромава — и беше малко вероятно да успее.

Но пък Емили вече знаеше всичко това.

— Нямаш предвид да изпращаме междузвездни кораби майки, които да правят колонисти от нашия вид, нали? — предположи Джералд. — Обзалагам се, че си мислиш нещо съвсем различно. Някакъв нов начин да използваш науката за възпроизвеждане на сондата. Нещо, за което никой друг не се е сетил?

Симулацията може и да не бе самата Емили, но си я биваше. Инструкциите й за водене на разговор се адаптираха гладко. Познатото лице, сега с мъничко повече бръчки и намек за сиви коси, все още сияеше от неутолима страст към новото и непознатото.

— Точно така, Джералд. Умно момче си ти. — Отново се наведе и Джералд почти долови аромата й на мента. — Току-що ми хрумна чудесна идея!