Битката за Лабиринта

— Здрасти, Пол… ъъъ, господин Шарън. — Метнах поглед през рамо, но странните мажоретки бяха изчезнали.

— Пърси, изглеждаш, все едно си видял призрак.

— Ами…

Той ме потупа по рамото.

— Спокойно, знам, че ти е притеснено, но няма от какво да се боиш. Тук има много деца с дислексия и СДВ. Учителите знаят как да им помагат.

Едва не се разсмях. Дислексията и СДВ далеч не бяха най-големият ми проблем! Личеше си, че Пол искаше да ми помогне, но ако му кажех истината щеше да ме помисли за луд или пък направо да побегне с писъци. И тези мажоретки… Имах лошо предчувствие.

Погледнах надолу по коридора и изведнъж осъзнах, че бедата всъщност още не ме беше отминала. Червенокосото момиче, което бях видял на стълбите, тъкмо идваше откъм главния вход.

„Моля те, дано не ме забележи!“ — помолих се аз наум.

Но тя ме забеляза. И се оцъкли.

— Къде трябва да отида? — попитах Пол.

— Във физкултурния салон. Насам. Но…

— Чао!

— Пърси! — извика той, но аз не се обърнах.

Реших, че съм се отървал от нея.

Към салона се точеше безспирен поток от деца и не след дълго се озовах сред поне триста четиринайсетгодишни, натъпкани на пейките като сардели. Училищният оркестър свиреше фалшиво марш, който звучеше така, все едно някой беше напъхал десетина котки в чувал и ги налагаше с бейзболна бухалка. Няколко по-големи ученици, вероятно от ученическия съвет, се бяха изтъпанчили отпред с униформите си, сякаш искаха да ни кажат: „Хей, ние тук сме адски готини!“. Наоколо се мотаеха учители и ласкаво поздравяваха новите ученици. Стените на салона бяха облепени с големи лилаво-бели плакати с надписи от типа: „Добре дошли, бъдещи наши възпитаници“, „Гуди ще ви събуди“, „Всички тук сме едно семейство“ и тем подобни клишета и лозунги, от които ми идваше да повърна.

А и никой от останалите нови ученици не изглеждаше особено въодушевен. Което си беше напълно логично — адски тъпо е да те накарат да дойдеш да видиш новото си училище през юни, след като си във ваканция чак до септември, нали? Но в „Гуди“ „учениците се подготвят отрано за бъдещия си успех“, както пишеше в рекламната брошура.

Оркестърът спря да свири. Един мъж в раиран костюм застана пред микрофона и заговори, само че звукът така кънтеше в стените на салона, че нищо не се разбираше. Със същия успех онзи можеше и да си прави гаргара на трибуната.

Някой ме сграбчи за рамото.

— Какво правиш тук?

Това беше тя — червенокосият ми кошмар.

— Рейчъл Елизабет Деър — рекох аз.

Тя зяпна, явно не можеше да повярва, че съм запомнил името й.

— А ти си Пърси Някойси. Така и не разбрах фамилията ти миналия декември, когато се опита да ме убиеш.

— Не, не съм… не исках… А ти какво правиш тук?

— Същото като теб, предполагам. Дойдох да видя новото си училище.

— В Ню Йорк ли живееш?!?

— Какво, да не мислеше, че живея в язовира „Хувър“?

Изобщо не ми беше минавало през ума. Когато си мислех за нея (не че си мислех за нея често, просто от време на време се сещах, ясно?), винаги предполагах, че живее в района на язовира, тъй като все пак се бяхме срещнали там. Бяхме прекарали заедно не повече от десет минути, като за това време едва не я бях намушкал с меча си, тя беше спасила живота ми и после аз бях побягнал, преследван от отряд свръхестествени машини за убиване. Схващате каква е историята — най-обикновена случайна среща.

Някакъв тип зад нас изшътка:

— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!

— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.

Кели направи циганско колело.

И този миг Рейчъл изпищя, все едно някой я беше убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.

— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!

— Защо?

Тя не си направи труда да обяснява. Проправи си път до края на пейките, без да обръща внимание на намръщените погледи на учителите и на мърморенето на децата, които настъпваше.

Поколебах се. Тами обясняваше, че ще се разделим на малки групи за обиколка на училището. Кели улови погледа ми и се усмихна насмешливо, като че ли ми казваше: „Да те видим сега какво ще правиш!“. Би било грозно да си тръгна веднага. Пол Шарън беше тук с останалите учители. Щеше да се чуди какво става.

Но после се сетих за Рейчъл Елизабет Деър и особените й способности, на които бях станал свидетел през зимата в язовира „Хувър“. Тя беше видяла истинската същност на пазачите, които изобщо не бяха пазачи и всъщност дори не бяха хора. С разтуптяно сърце скочих и я последвах в коридора.

Намерих я в кабинета по музика. Криеше се зад големия барабан в ъгъла с ударните инструменти.

— Ела тук! — повика ме тя. — Наведи се!

Чувствах се доста глупаво да се крия зад някакви си тъпани, но въпреки това клекнах до нея.

— Проследиха ли те? — попита Рейчъл.

— Мажоретките ли?

Тя кимна уплашено.

— Не мисля — отвърнах. — Какво са? Какво видя?