Битката за Лабиринта

Тами изсъска и отклони барабана. Той се изтърколи по пътеката между чиновете и пружините задрънчаха по опънатата кожа. След това Рейчъл метна и един ксилофон, но емпусата с лекота избегна удара.

— Обикновено не убивам момичета — изръмжа Тами. — Но за теб, простосмъртна, ще направя изключение. Зрението ти е прекалено добро!

Тя скочи към Рейчъл.

— Недей! — Замахнах с Въртоп. Тами се дръпна, но върхът проряза униформата й на мажоретка и с ужасяващ вой емпусата избухна в облак прах, който се посипа по Рейчъл.

Рейчъл се закашля. Изглеждаше така, сякаш някой току-що беше изсипал пакет брашно на главата й.

— Гадост!

— Извинявай — рекох. — Но обикновено така става с чудовищата.

— Уби стажантката ми! — изкрещя Кели. — Сега ще ти дам урок как се държим в това училище, заек!

Тя също започна да се преобразява. Къдравата й коса се превърна в искрящи пламъци. Очите й станаха червени. От устата й изскочиха вампирски зъби. Емпусата пое с широки крачки към нас, бронзовото й стъпало и копитото потракваха неравномерно по пода на кабинета по музика.

— Аз съм емпуса по-горен клас — изръмжа тя. — Не са ме побеждавали от хиляда години!

— Нима? — измърморих аз. — В такъв случай е крайно време.

Кели беше много по-бърза от Тами. Избегна първия ми удар и отскочи към духовите инструменти, събори подредените в редица тромбони и те се стовариха на земята е ужасяващо дрънчене. Рейчъл побърза да се дръпне настрани. Аз пристъпих между нея и чудовището. Кели кръжеше около нас, без да отделя поглед от меча.

— Толкова хубаво острие — рече тя. — Колко жалко, че не ми позволява да се приближа.

Образът й постоянно трепкаше и се променяше — ту беше страшилище, ту красива мажоретка. Опитвах се да не се поддавам на илюзията, но не можех да си събера мислите.

— Горкичкият! — усмихна се мило Кели. — Дори нямаш представа какво те очаква, нали? Съвсем скоро любимият ти лагер ще бъде в пламъци, приятелите ти ще бъдат превърнати в роби на Господаря на времето и ти не можеш да направиш нищо, за да ни попречиш. Ела, аз ще се съжаля над теб и ще сложа край на живота ти още сега, преди да го видиш.

От коридора се чуха гласове. Приближаваше се една от групите, които обикаляха училището. Някакъв мъж обясняваше за заключването на шкафчетата на учениците.

Очите на емпусата грейнаха.

— Прекрасно! Ще си имаме компания!

Сграбчи един тромбон и го хвърли по мен. С Рейчъл се наведохме. Тромбонът прелетя над главите ни и разби стъклото на прозореца.

Гласовете в коридора замлъкнаха.

— Пърси! — изкрещя Кели, като се преструваше на уплашена. — Защо хвърли тромбона?

Онемях от изненада. Емпусата вдигна една Стойка за ноти и помля с нея подредените на етажерката кларинети и флейти. Столове и музикални инструменти се посипаха по пода.

— Престани! — извиках аз.

Откъм коридора се разнасяше тропот, към нас прииждаха хора.

— Време е да поздравим посетителите! — Кели оголи зъби и изтича към вратата. Хукнах след нея с Въртоп в ръка. Нямаше да й позволя да нарани някой простосмъртен.

— Пърси, недей! — извика Рейчъл. Но аз изобщо не бях схванал какво е намислила емпусата.

Кели отвори рязко вратата. Пол Шарън и групичка деца отстъпиха смаяно назад. Вдигнах меча.

Изведнъж емпусата се обърна към мен и с престорена уплаха извика:

— Недей! Моля те!

Но нямаше как да спра острието. Вече бях замахнал.

Миг преди божественият бронз да я докосне, Кели избухна в пламъци, все едно бях хвърлил по нея коктейл „Молотов“. Разлетяха се огнени езици. Никога преди не бих виждал чудовище да се възпламенява от само себе си, но нямах време да се чудя какво точно се случва. Отстъпих обратно в кабинета по музика, а пламъците погълнаха вратата.

— Пърси? — Ококореният Пол Шарън се взираше в мен през огъня. — Какво си направил?

В коридора пищяха и тичаха деца. Някъде виеше сирена. От окачената по тавана противопожарна система шурна вода.

Рейчъл ме дръпна за ръкава.

— Бягай!

Беше права. Училището гореше, за което щяха да обвинят мен. Простосмъртните не виждаха ясно през мъглата.

За тях щеше да изглежда, че съм нападнал безпомощна мажоретка, и то пред свидетели. Нямаше как да обясня какво точно се е случило. Обърнах гръб на Пол и хукнах към счупения прозорец на кабинета по музика.

Изскочих от страничната уличка на Източна осемдесет и първа и се блъснах в Анабет.

— Хей, къде си се разбързал! — засмя се тя и ме подхвана, за да не пльосна на тротоара. — Гледай къде вървиш, водорасляк!

За част от секундата тя беше в добро настроение и всичко беше наред. Носеше избелели джинси, оранжева тениска с логото на лагера и герданчето си с мъниста. Русата й коса беше вързана на опашка. Сивите й очи искряха. Изглеждаше готова за ходене на кино и приятно размотаване цял следобед.

Но точно тогава се появи Рейчъл Елизабет Деър, все още покрита с прах от избухналото чудовище, и извика:

— Пърси, чакай!

Усмивката на Анабет изчезна. Прониза с поглед Рейчъл, след това вдигна очи към училището. Като че ли едва сега забеляза черния пушек и сирените.

— Какво си направил пак? — намръщи се тя. — И коя е тази?

— Ами, Рейчъл, това е Анабет. Анабет — Рейчъл. Тя е… моя приятелка.