Битката за Лабиринта

Зелените й очи искряха уплашено. По лицето й имаше лунички, които ми напомняха на съзвездия. На червено-кафявата й тениска пишеше „Факултет по изкуствата, Харвард“.

— Няма… няма да ми повярваш.

— Напротив — възразих. — Знам, че можеш да виждаш през мъглата.

— През какво?

— През мъглата. Тя е… тя е като воал, който прикрива истинската същност на нещата. Някои простосмъртни имат дарбата да виждат през него. Ти си от тях.

Рейчъл се взираше в мен изпитателно.

— По същия начин говореше и в язовира. Нарече ме „простосмъртна“. Все едно ти не си.

Идеше ми да стоваря юмрука си върху барабана. Какво си въобразявах? Нямаше как да й обясня. Изобщо не трябваше да се опитвам.

— Хайде, отговори ми — примоли се тя. — Знаеш какво означават тези ужасни неща, които виждам, нали?

— Сигурно ще ти се стори доста странно… Какво знаеш за старогръцката митология?

— Ами… За минотавъра и хидрата ли питаш?

— Да. Само че не изричай имената им на глас, когато съм тук, става ли?

— И фуриите! — продължи да нарежда тя. — И сирените, и…

— Стига! — Огледах предпазливо кабинета по музика, бях сигурен, че изброяването на Рейчъл ще предизвика появата на какви ли не кръвожадни гадини, но засега все още бяхме сами. По коридора откъм физкултурния салон се зададоха гласове. Груповите обиколки започваха. Нямахме много време за разговори.

— Всички тези чудовища — подех аз, — всички древногръцки богове наистина съществуват.

— Знаех си!

Щях да се чувствам много по-добре, ако ме беше нарекла лъжец, но Рейчъл изглеждаше така, сякаш току-що бях потвърдил най-мрачните й страхове.

— И представа си нямаш колко ми беше зле — продължи тя. — От години си мисля, че полудявам. Не можех да кажа на никого. Не можех… — Изведнъж тя присви очи. — Чакай! А ти кой си? В действителност?

— Не съм чудовище.

— Това го знам. Иначе щях да те видя. А ти си изглеждаш… както си. Но не си човек, нали?

На гърлото ми заседна буца. Макар че бяха изминали три години и вече трябваше да съм свикнал, досега не бях говорил за това с обикновен простосмъртен — с изключение на мама, разбира се, но пък тя знаеше всичко от самото начало. Нямам представа какво ме накара да го направя, но рискувах и скочих в дълбокото.

— Аз съм полубог — рекох. — Наполовина човек…

— И наполовина какво?

В този миг в кабинета по музика влязоха Тами и Кели. Вратата се затръшна с трясък.

— Ето къде си бил, Пърси Джаксън! — възкликна Тами. — Време е да се запознаеш с новото си училище.

— Ужасни са! — ахна Рейчъл.

Тами и Кели все още си бяха с лилаво-белите униформи на мажоретки, в ръцете си държаха помпони.

— Как изглеждат? — попитах аз, но Рейчъл беше онемяла от страх.

— О, забрави я! — Тами ми се усмихна ослепително и пое към нас. Кели остана да пази вратата.

Бяха ни хванали в капан. Трябваше да си пробием път навън. Усмивката на Тами обаче беше толкова зашеметяваща, че не можех да помръдна. Страхотни сини очи, косата й се полюшваше над раменете…

— Пърси! — извика Рейчъл.

— Ъъъъ… — измучах нечленоразделно аз.

Тами се приближаваше. Протегна помпоните си.

— Пърси! — Гласът на Рейчъл като че ли идваше някъде много отдалеч. — Събуди се!

Наложи се да впрегна всичката си воля, за да извадя химикала от джоба си и да сваля капачката. Въртоп се превърна в дълъг метър и половина сияещ в златисто бронзов меч. Усмивката на Тами се преобрази в подигравателна гримаса.

— О, я стига! — извика тя. — За какво ти е мечът? Какво ще кажеш вместо това за една целувка?

Ухаеше на рози и мокра козина — странен, но в същото време опияняващ аромат.

Рейчъл заби нокти в ръката ми и ме ощипа здраво.

— Пърси, ще те ухапе! Погледни я!

— Не я слушай, тя просто ревнува. — Тами извърна глава назад. — Позволявате ли, господарке?

Кели продължаваше да стои пред вратата, като лакомо се облизваше.

— Давай, Тами. Чудесно се справяш.

Тами направи още една крачка към мен, но аз наведох върха на меча към гърдите й.

— Дръпни се!

Тя се озъби.

— Заек! — изръмжа презрително. — Това е нашето училище, зайче. Храним се с този, когото си поискаме.

Започна да се променя. Кръвта се оттече от лицето и ръцете й. Кожата й стана восъчнобяла, а очите — тъмночервени. От устата й щръкнаха дълги вампирски зъби.

— Вампир! — ахнах смаяно аз. И тогава видях краката й. Левият беше кафяв, покрит с козина, и завършваше с магарешко копито. А десният беше изкован от бронз. — Ъъъ… вампир с…

— Нито дума за краката! — извика Тами. — Не е възпитано да се подиграваш!

Тя пристъпи напред със странните си различни крака. Изглеждаше адски нелепо, особено с помпоните в ръцете, но смехът застина в гърлото ми, щом погледът ми се спря на червените очи и острите зъби.

— Вампир ли? — изсмя се Кели. — Тази глупава легенда тръгна от нас, глупчо! Ние сме емпуси, придружителките на Хеката!

— Ммм… — Тами се прокрадна към мен. — Сътворени сме с черна магия от животно, бронз и човешки дух, за да пием кръвта на младите мъже. Хайде, ела, дай да те целуна!

Тя оголи зъби. Бях толкова зашеметен, че не можех да помръдна, но в този миг Рейчъл хвърли едно барабанче по главата на емпусата.