Битката за Лабиринта

Не бях сигурен как точно да представя Рейчъл. Не знаех нищо за нея, но пък след като на два пъти се бяхме озовавали заедно в рисковани ситуации, нямаше как да отрека, че я познавам.

— Здрасти — рече Рейчъл. След това се обърна към мен. — Яко си загазил! И все още ми дължиш обяснение!

Откъм кръстовището с „Рузвелт“ се приближаваха полицейски сирени.

— Пърси — заяви студено Анабет, — да се махаме оттук!

— Искам да разбера повече за полубоговете! — настоя Рейчъл. — И за чудовищата. И за боговете. — Сграбчи ми ръката, измъкна отнякъде маркер и написа телефонен номер на дланта ми. — Ще ми се обадиш, нали? Дължиш ми го! А сега върви.

— Но…

— Ще измисля нещо — прекъсна ме Рейчъл. — Ще им кажа, че не си виновен. Хайде, върви!

Тя изтича обратно към училището и с Анабет останахме сами на улицата.

Анабет ме изгледа за миг, след това се обърна и тръгна.

— Хей! — хукнах след нея, като задъхано обяснявах: — Появиха се две емпуси. Бяха мажоретки и казаха, че лагерът ще изгори, и…

— Казал си на една простосмъртна за нас?

— Тя може да вижда през мъглата. Видя чудовищата преди мен.

— И ти й каза истината?

— Тя ме позна, помнеше ме от язовира „Хувър“ и…

— Значи я познаваш отпреди?

— Ами… от зимата. Но всъщност, не може да се каже, че я познавам.

— Симпатична е.

— Ъъъ… не съм мислил за това.

Анабет продължаваше да крачи устремено към „Йорк авеню“.

— Ще се оправя с училището — побързах да сменя темата. — Честно, всичко ще бъде наред.

Тя дори не ме поглеждаше.

— Плановете ни за следобеда отпадат. Не бива да оставаш тук, полицията ще те търси.

Зад нас над гимназията „Гуди“ продължаваше да се извива черен пушек. В тъмния пепелив стълб като че ли се мержелееше страшно лице с червени очи, което сякаш ми се присмиваше.

„Любимият ти лагер ще бъде в пламъци — беше казала Кели, — приятелите ти ще бъдат превърнати в роби на Господаря на времето.“

— Права си — отвърнах унило. — Трябва да се върнем в лагера. Веднага.

Втора глава Нечакано обаждане от Подземното царство

Няма по-добър завършек на една чудесна сутрин от дълго пътуване с такси в компанията на ядосана девойка.

Опитах се да поговоря с Анабет, но тя се държеше така, сякаш току-що съм пребил милата й баба пред очите й. Успях да измъкна само че през цялата пролет са я тормозили чудовища в Сан Франциско; че след Коледа се е връщала на два пъти в лагера (но не ми каза защо, което доста ме подразни, тъй като изобщо не ми се беше обадила, че е в Ню Йорк) и че не е чувала нищо за Нико ди Анджело (това е дълга история).

— Някакви новини от Люк? — попитах аз.

Тя поклати глава. Знаех, че това е деликатна тема. Анабет винаги се беше възхищавала на Люк, предишния отговорник на хижата на Хермес, който ни беше предал и се беше присъединил към злия господар на титаните Кронос. Макар да не си го признаваше, бях сигурен, че още го харесваше. През зимата отново се бяхме сблъскали с Люк на връх Тамалпаис и тогава той някак беше успял да оцелее след падане от двайсет и пет метра височина. Доколкото знаех, той продължаваше да плава из океана в пълния си с чудовища кораб, а накълцаният на кайма Кронос се възраждаше, парче по парче, в златния си саркофаг и чакаше да набере достатъчно мощ, за да се възправи срещу олимпийските богове. Между нас си наричахме тази ситуация „проблема“.

— На Тамалпаис все още е пълно с чудовища — рече Анабет. — Не се осмелих да се приближа, но не мисля, че Люк е там. Щях да го усетя.

Това определено не ми помогна да се почувствам по-добре.

— А Гроувър?

— Той е в лагера — отвърна тя. — Ще го видим.

— Някакъв успех от негова страна? В търсенето на Пан?

Анабет вдигна пръсти към герданчето си с мъниста — имаше навика да си играе с тях, когато беше притеснена.

— Ще видиш — отговори уклончиво и не добави нищо повече.

Докато минавахме през Бруклин, се обадих на мама по телефона на Анабет. Полубоговете се стремят да избягват мобилните телефони, тъй като говоренето по тях е равносилно на изпращането на сигнал до чудовищата: „Тук съм! Ела и ме изяж!“. Все пак реших, че беше важно. Оставих й съобщение на телефонния секретар, в което се опитах да обясня какво точно се беше случило в „Гуди“. Май не се справих особено добре. Казах на мама да не се тревожи, че съм добре и заминавам за лагера, докато отмине бурята. И освен това я помолих да се извини на Пол Шарън от мое име.

След това пътувахме в мълчание. Градът остана зад нас, качихме се на магистралата и поехме през северната част на Лонг Айлънд, покрай овощни градини, винарни и наредени край шосето сергии с пресни плодове и зеленчуци.

Взирах се в телефонния номер, който Рейчъл Елизабет Деър беше написала на дланта ми. Изкушавах се да й се обадя, макар да знаех, че е лудост. Може би тя щеше да ми помогне да разбера думите на емпусата за опожаряването на лагера и пленяването на приятелите ми. И защо Кели беше избухнала в пламъци.