Читаем Битката за Лабиринта полностью

Знаех, че чудовищата никога не умират. В някакъв момент — след седмица, месеци или пък години — Кели щеше да се прероди от къкрещата в Подземното царство първична гнъс. Пък и по принцип те не се оставяха да загинат толкова лесно. Ако изобщо Кели беше загинала, разбира се.

Таксито излезе от магистралата по отбивка 25А. Прекосихме гората покрай северния бряг и вляво от нас се появиха редица хълмове. Анабет помоли шофьора да ни остави при разклона за коларския път в подножието на хълма на лагера.

Шофьорът се намръщи.

— Но тук няма нищо, госпожице. Сигурна ли сте, че искате да слезете тук?

— Да, моля. — Анабет му подаде няколко банкноти и той си замълча.

Двамата се изкачихме на билото. Малкото драконче дремеше, увито около елата, но когато се приближихме, надигна искрящата си люспеста глава и позволи на Анабет да го почеше под брадичката. От ноздрите му се издигаше дим като от чайник и то примижаваше от удоволствие.

— Здравей, Пелей! — прошепна Анабет. — Добре пазиш гората, нали?

При предишното ми идване драконът беше дълъг близо три метра. Сега беше два пъти по-дълъг и дебел колкото дънера на дървото. Над главата му, преметнато на най-долния клон на елата, искреше Златното руно, чиято сила закриляше лагера от нападения. Драконът изглеждаше спокоен, явно всичко беше наред. Под нас лагерът тънеше в тишина — зелени поля, гора, ослепително бели постройки в гръцки стил. Четириетажната къща, която наричахме Голямата къща, се извисяваше гордо насред ягодовите поля. На север, отвъд плажа, искреше заливът на Лонг Айлънд.

И въпреки това… нещо не беше както трябва. Във въздуха се усещаше напрежение, сякаш хълмовете бяха затаили дъх в очакване да се случи нещо лошо.

Спуснахме се в долината и се озовахме насред обичайната лятна суматоха. Повечето деца бяха пристигнали предишния петък. Сатирите свиреха с дървените си флейти в ягодовите поля и подхранваха растенията с горската си магия. Една групичка лагерници се учеха да яздят пегаси и профучаваха с тях над дърветата. От пещта на ковачницата се издигаше пушек, долиташе звън на чукове — в часовете по трудово обучение се изработваха оръжия. На колодрума имаше състезание с колесници между отборите на Атина и Деметра, а в езерото няколко души в гръцка трирема се биеха с огромна оранжева морска змия. Един съвсем обикновен ден в лагера.

— Отивам да видя Клариса — заяви Анабет.

Зяпнах. Все едно ми беше казала: „Отивам да изям един голям миризлив ботуш“.

— За какво?

Клариса определено не ми беше любимка. Тя беше подла и неблагодарна твар. Баща й, богът на войната, отдавна ми беше вдигнал мерника и тя редовно се опитваше да ме смаже от бой. Иначе беше готина.

— Двете работим заедно — отвърна Анабет. — Ще се видим после.

— По какво работите?

Анабет отклони поглед към гората.

— Ще кажа на Хирон, че си тук — рече тя. — Сигурно ще иска да поговори с теб преди процеса.

— Какъв процес?

Но тя вече беше хукнала по пътеката към стрелбището и не се обърна.

— Мда — измърморих нещастно аз, — и на мен ми беше приятно да си поприказваме…



Докато вървях през лагера, срещнах някои приятели. Пред Голямата къща синовете на Хермес — Конър и Травис Стол, се опитваха да дадат на късо жиците на един джип, за да запали. Силена Берегард, отговорничката на хижата на Афродита, ми помаха, прелитайки над мен с пегас. От Гроувър обаче нямаше и следа, а точно него исках да открия. Накрая отидох до арената, където се провеждаха тренировките по двубой с мечове — когато бях в лошо настроение, обикновено се криех там. Фехтовката винаги ме успокояваше. Може би защото беше едно от малкото неща, които ми се удаваха с лекота.

Излязох на арената и за миг сърцето ми спря. Насред нея, с гръб към мен, се беше разположила най-голямата хрътка от Подземното царство, която някога съм виждал.

А аз съм виждал доста големи хрътки. Една с размерите на носорог се беше опитала да ме убие, когато бях само на дванайсет. Но тази тук беше колкото танк! Нямах представа как беше успяла да се промъкне през вълшебните граници на лагера. Като че ли се чувстваше напълно у дома си, лежеше и с доволно ръмжене гризеше главата на едно от чучелата, които използвахме при тренировките. Все още не ме беше забелязала, но и при най-слабия звук щеше да скочи. Нямаше време да отида да повикам помощ. Извадих Въртоп и свалих капачката.

— Ааааа! — изкрещях с цяло гърло и се втурнах напред. Замахнах към огромната задница на чудовището, но изведнъж отнякъде изникна друг меч и парира удара ми.

Дзън!

Хрътката наостри уши.

— Баф! Баф-баф!

Отскочих и инстинктивно атакувах новия си противник — сивокос мъж с гръцка броня. Той отби меча ми с лекота.

— Хей, по-леко! — извика. — Мир!

— Баф! — Лаят на хрътката разтърси арената.

— Това е от хрътките на Хадес! — извиках аз.

— Нищо няма да ти направи — отвърна мъжът. — Това с Госпожа О’Лиъри.

Премигах смаяно.

— Госпожа О’Лиъри?

Щом чу името си, хрътката отново изджафка. Май не звучеше ядосано, а по-скоро игриво. Тя захапа подгизналото от лиги сдъвкано чучело и го помъкна към мъжа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Загробный мир. Мифы о загробном мире
Загробный мир. Мифы о загробном мире

«Мифы о загробной жизни» — популярный пересказ мифов о загробной жизни и загробном мире и авторский комментарий к ним. В книгу включены пересказы героических европейских, и в частности скандинавских, сказаний о героях Вальхаллы и Елисейских полей, античных мифов и позднейших христианских и буддийских «видений» о рае и аде, первобытных мифов австралийцев и папуасов о селениях мертвых. Центральный сюжет мифов о загробном мире — путешествие героя на тот свет (легший позднее в основу «Божественной комедии» Данте). Приведены и рассказы о вампирах — «живых» мертвецах, остающихся на «этом свете (в том числе и о знаменитом графе Дракула).Такие виды искусства, как театр и портретные изображения, также оказываются связанными с культом мертвых.Книга рассчитана на всех, кто интересуется историей, мифами и сказками.

Владимир Яковлевич Петрухин

Культурология / Образование и наука