Битката за Лабиринта

— Ааа… Не, не, благодаря.

Тя се усмихна.

— Така си и мислех.

Анабет отново хукна напред. Последвах я, като си мислех, че в представата ми за нея беше настъпила безвъзвратна промяна. Така или иначе, някои въпроси беше по-добре да си останат загадка.

Бумтенето се усили. След около половин миля изскочихме в пещера с размерите на стадион. Паякът ни се спря и се сви на топка. Бяхме пристигнали в ковачницата на Хефест.

На петдесетина метра под нас бълбукаше лава. Намирахме се на скален корниз, който обикаляше цялата пещера. Над пропастта минаваше плетеница от метални мостове. В средата имаше голяма платформа, пълна с всевъзможни машинарии, котли, огнища и най-голямата наковалня, която някога съм виждал — железен блок с размерите на къща. Около нея се мотаеха тъмни сенки на странни създания, които заради разстоянието не можех да видя ясно.

— Няма да успеем да се промъкнем незабелязано — измърморих.

Анабет взе металния паяк и го пъхна в джоба си.

— Аз ще отида. Ти ме чакай тук.

— Недей! — изсъсках аз, но тя не ми даде възможност да възразя, а направо нахлупи шапката-невидимка и изчезна.

Не се осмелих да се развикам след нея, но въпреки това изобщо не ми харесваше мисълта да я оставя да върви сама. След като онези на платформата можеха да доловят приближаването на един бог, как си въобразяваше Анабет, че ще се промъкне при тях?

Хвърлих поглед назад към прохода, от който бяхме дошли. Искаше ми се Тайсън и Гроувър да бяха тук. Накрая реших, че повече не мога да стоя със скръстени ръце. Запълзях по корниза над лавата, като се надявах, че отблизо ще виждам по-ясно платформата.

Горещината беше непоносима. В сравнение с нея, ранчото на Герион беше зимна приказка. Очите ми сълзяха от дима. Едва се крепях да не падна. След малко стигнах до една метална количка — нещо като вагонетка от рудниците. Повдигнах платнището — беше пълна с метални боклуци. Понечих да я заобиколя и в този миг се чуха гласове, които идваха от някакъв страничен тунел.

— Да я докарам ли? — попита някой.

— Да — отвърна друг. — Филмът е към края си.

Целият настръхнах. Нямаше време да се върна. Нямаше къде да се скрия… освен във вагонетката! Шмугнах се вътре и придърпах платнището отгоре. Стиснах в ръката си Въртоп, готов, ако ми се наложеше, да си проправя път с бой.

Вагонетката пое напред.

— Уф! — изпъшка дрезгаво първият глас. — Това тук тежи цял тон!

— Божествен бронз — отвърна вторият. — Какво искаш?

И аз поех с вагонетката. Завихме и от ехото на тракането на колелата в стените се досетих, че сме минали през някакъв тунел и сме се озовали в по-малко помещение. Надявах се, че няма да ме изсипят в пещта за разтопяване. Ако усетех надигане, трябваше бързо да скоча. Чуваше се глъч, но гласовете определено не бяха човешки — нещо между лай на тюлени и ръмжене на куче. Долавях и някакво бръмчене като от стар прожекционен апарат. Май прожектираха филм, озвучаван от диктор с тънко гласче.

— Оставете я там отзад — заповяда някой. — Деца, съсредоточете се върху филма. След това ще има време за въпроси.

Той млъкна и се разнесе гласът на диктора:

— Когато малкият морски демон порасне, в тялото му настъпват известни промени. Появяват се остри кучешки зъби, а впоследствие и спорадични пристъпи на неустоимо желание да нападне човешки същества. Тези промени са напълно нормални и се случват с всички млади чудовища.

В залата отекна развълнувано ръмжене. Учителят — предположих, че е учител — заповяда на децата да млъкнат и филмът продължи. Не разбрах изцяло за какво ставаше дума, а и не смеех да надникна. Говореше се за появата на огнени струйки и за проблемите с акнето, предизвикано от работата в пещите, за необходимостта от добра хигиена на плавниците и така нататък.

— И сега, деца — попита учителят, когато най-сетне филмът свърши, — как е истинското ни име?

— Морски демони! — излая някой.

— Не! Друг?

— Телхини! — изръмжа гласче.

— Точно така — заяви учителят. — И защо сме тук?

— За да си отмъстим! — изреваха няколко гласа.

— Да, но защо?

— Зевс е лош! — обади се едно чудовище. — Хвърлил ни е в Тартар само защото използваме магия!

— Абсолютно вярно — потвърди учителят. — И то, след като изработихме оръжията на боговете, например тризъбеца на Посейдон. Е, да, направихме и най-великото оръжие на титаните. И въпреки това Зевс ни прогони и заложи на несръчните циклопи. Затова сме тук, в ковачницата на узурпатора Хефест. Не след дълго ще си върнем и пещите на дъното на морето, дома на нашите деди!

Стиснах здраво меча си. Тези джафкащи създания били създали тризъбеца на Посейдон? Какви ги говореха? Никога преди не бях чувал за телхините.

— И така, деца — продължи учителят, — на кого служим днес?

— На Кронос! — отекна хоров отговор.

— И когато пораснете и станете големи телхини, ще изработвате ли оръжия за неговата армия?

— Да!

— Чудесно. Донесохме ви малко материал, за да се поупражнявате. Да видим колко сте сръчни.