Битката за Лабиринта

Искаше ми се наистина да бях измислил план. Бях излъгал Анабет, за да се спаси, като се надявах, че ще прояви достатъчно разум, за да ме послуша. Но сега вече ми се струваше, че можеше да загина тук. Може би все пак пророчеството не се отнасяше за мен и моята съдба беше да свърша в лавата, хвърлен в гърлото на вулкана от глутница кучеглави морски лъвове. Младите телхини вече също бяха на платформата, зъбеха се и ръмжаха и чакаха да видят какво ще направят възрастните.

Усещах как нещо прогаря бедрото ми. Ледената свирка в джоба ми пареше от студ. Едва ли някога щях да имам по-голяма нужда от помощ. Но се колебаех. Не вярвах на дара на Квинт.

И преди да успея да взема решение, високият телхин извика:

— Да го видим колко е силен! Да видим за колко време ще изгори!

Грабна шепа лава от най-близкото огнище. Пръстите му пламнаха, но това като че ли не му направи никакво впечатление. Другите възрастни телхини последваха примера му. Панталоните ми пламнаха. Две шепи ме уцелиха в гърдите. От ужас изтървах меча и трескаво затръсках дрехите си. Огънят ме поглъщаше. Странно, в началото топлината беше приятна, но нарастваше с всяка секунда.

— Това, което си взел от баща си, те закриля — обади се един. — Трудно ще пламнеш. Но няма да е невъзможно младежо. Няма да е невъзможно!

Те продължиха да ме замерят с лава. Пищях. Цялото ми тяло гореше. Никога преди не бях усещал такава болка. Изгарях. Свлякох се на металния под, чух радостни крясъци на малките телхини.

След това в главата ми отекна гласът на ниадата, която бях срещнал в ранчото: „Дори когато съм на сушата, водата е в мен“.

Нуждаех се от морето. Усетих как мускулите на корема ми се напрягат, но наоколо нямаше нищо, което да ми помогне. Нито чешма, нито река. Нито вкаменена раковина дори. А и освен това, последния път, когато бях дал воля на силата си, за един страшен момент бях изгубил властта над водата.

Но нямах друг избор. Призовах морето. Присегнах се навътре в мен, припомних си вълните и теченията, безкрайната мощ на океана. И я отприщих на свобода с ужасяващ писък.

Не мога да опиша какво точно се случи. Експлозия, прилив, мощен въртоп, който едновременно ме издигна във въздуха и ме запрати надолу към лавата. Огънят и водата се сблъскаха, образува се пара и аз излетях през кратера на вулкана — миниатюрна прашинка, изхвърлена от невероятното налягане на изригването. Помня само как, преди да загубя съзнание, летя сред облаците, толкова високо, че Зевс не би ми простил, а след това започвам да падам сред вихър от пушек, пламъци и вода. Като комета, устремила се към повърхността.

Дванайсета глава Изливам в безкрайна ваканция

Събудих се е усещането, че все още горя. Кожата ми пареше. Гърлото ми беше пресъхнало и дращеше като шкурка.

Над мен се виждаха синьо небе и дървета. Чуваше се бълбукане на фонтан, ухаеше на хвойна, кедър и някакви други ароматни треви. Вълни се плискаха нежно в скалист бряг. За миг се зачудих дали не бях мъртъв, но бързо отхвърлих тази възможност. Бях слизал в царството на Хадес и там нямаше синьо небе.

Опитах се да се надигна. Все едно разяждаща киселина се ливна в мускулите ми.

— Не мърдай — обади се момичешки глас. — Още си твърде слаб. Не бива да се изправяш.

Девойката сложи студена кърпа на челото ми. Появи се бронзова лъжица и в устата ми капна някаква течност. Тя потуши огъня в гърлото ми. На вкус беше като шоколад. Нектарът на боговете. След това над мен се надвеси и лицето на момичето.

Очите й бяха като на кошута, косата й с цвета на прегоряла захар беше сплетена и преметната през едното рамо. Трудно ми беше да преценя възрастта й — може би беше на петнайсет-шестнайсет години, но лицето й изглеждаше неподвластно на времето. Тя запя и болката ми стихна. Това беше някаква магия. Усещах как гласът й прониква в кожата ми и лекува изгарянията.

— Кой… — изграчих аз.

— Шшшт, храбрецо — отвърна тя. — Почивай и се възстановявай. Тук нищо не може да ти навреди. Аз съм Калипсо.

Следващия път се събудих в пещера. Бях виждал какви ли не пещери, но тази определено грабваше първото място в класацията. По тавана искряха разноцветни — бели, лилави, зелени, — кристални образувания, заради които имах чувството, че се намирах вътре в някой от онези кристали, които се продават в магазините за сувенири. Лежах на удобен креват с пухена възглавница и бели памучни чаршафи. Пещерата беше разделена на отделни кътове с бели копринени завеси. В единия ъгъл имаше голям стан, над него беше закачена арфа. На отсрещната стена бяха закрепени лавици, на които бяха подредени буркани със сладко. От тавана висяха сушени билки и подправки: розмарин, мащерка и всякакви други. Ако мама беше тук, лесно щеше да ги назове по име.

В издълбаното в стената огнище вреше котле. Ухаеше на телешко варено.