Битката за Лабиринта

Тя почти не говореше за себе си и това само разпалваше любопитството ми. Седях на моравата, отпивах нектар и се лъжех, че се наслаждавам на цветята, облаците или отраженията в езерото, но всъщност гледах нея — как работи, как отмята косата си, малкия кичур, който винаги падаше над лицето й, когато се наведеше да копае в градината. Понякога протягаше ръце и от дърветата долитаха птици — папагали, гълъби, канарчета, и кацаха по тях. Поздравяваше ги с добро утро, разпитваше ги как са нещата в гнездото, те изцвърчаваха някакъв отговор и весело отлитаха. Очите й искряха. Поглеждаше ме, усмихвахме се, но почти в същия миг тъгата я завладяваше отново и тя извръщаше глава. Не можех да разбера какво я притесняваше.

Един път вечеряхме заедно на брега. Невидими прислужници бяха подредили на масата чинии с телешко варено и чаши с ябълков сок — да, не звучи като царско угощение, но само ако можехте да го опитате! В началото изобщо не бях забелязал невидимите прислужници, но после си дадох сметка, че някой оправя леглата, готви, невидими ръце перат и прибират изсъхналите дрехи.

Двамата седяхме на масата. На светлината на свещите Калипсо изглеждаше още по-красива. Разказах й за Ню Йорк и за лагера, след това как веднъж Гроувър изяде ябълката, с която играехме на хек. Тя се разсмя с невероятния си смях, погледите ни се срещнаха за миг и тя побърза да сведе очи.

— Ето, пак го направи!

— Кое?

— Дърпаш се. Все едно нарочно не си позволяваш да се отпуснеш.

Калипсо беше забила погледа си в чашата с ябълков сок.

— Казах ти вече, Пърси. Наказана съм. Прокълната.

— Как? Кажи ми! Искам да ти помогна.

— Недей. Моля те, да не говорим за това.

— Кажи ми, какво е наказанието ти.

Тя остави салфетката в почти пълната си чиния и невидим прислужник веднага я отнесе.

— Пърси, този остров, Огигия, е моето родно място. Но също така е и моят затвор. Аз съм… сигурно би казал, че съм осъдена на домашен арест. Никога няма да стъпя в твоя Манхатън. Нито пък където и да е било другаде. Затворена съм тук сам-сама.

— Защото си дъщеря на Атлас?

Калипсо кимна.

— Боговете не се доверяват на враговете си. И то с основание. Не бива да се оплаквам. Има и много по-ужасни затвори.

— Но това е несправедливо! — възкликнах аз. — Само защото сте роднини, не означава, че го подкрепяш. Другата му дъщеря, която познавах, Зои Нощната сянка, се бореше против него. Не беше затворена.

— Само че по времето на първата война аз го подкрепях — нежно рече Калипсо. — Все пак той ми е баща.

— Какво? Но титаните са зли!

— Наистина ли? Всички до един? И винаги са били такива? — Тя облиза устни. — Пърси, не искам да спорим, но помисли малко: ти защо подкрепяш боговете — защото са добри или защото са твоето семейство?

Не отговорих. Беше права. През зимата, след като с Анабет спасихме Олимп, между боговете избухна спор дали да не ни убият. А това определено не беше доказателство за тяхната доброта. Подозирах, че и аз подкрепях боговете, просто защото Посейдон ми беше баща.

— Може и да съм била на грешната страна във войната — продължи Калипсо. — А и честно казано, боговете се отнесоха добре с мен. От време на време идват да ме видят. Носят ми новини от външния свят. Но после си тръгват. А аз винаги оставам тук.

— Значи нямаш никакви приятели? — попитах аз. — Никой ли не иска да живее с теб? Тук е прекрасно!

По бузата й се търкулна сълза.

— Обещах… обещах си да не говоря за това. Но…

От езерото се надигна грохот. На хоризонта се появи алено сияние, запламтя ярко и се превърна в огнен стълб, който се приближаваше към нас по повърхността на водата.

Изправих се и посегнах към меча.

— Какво е това?

Калипсо въздъхна.

— Гост.

Огненият стълб стигна до брега. Тя стана и любезно се поклони. Пламъците утихнаха и пред нас се появи висок мъж със сив гащеризон, единият му крак беше стегнат в метална шина, в брадата и косата му припламваха искрици.

— Господарю Хефест — рече Калипсо, — рядко ни оказвате тази чест.

Богът на огъня изсумтя.

— Калипсо! Все така красива. Би ли ни извинила за малко, моля те? Искам да разменя няколко думи с младия Пърси Джаксън.

Хефест се отпусна тежко на стола и си поръча пепси. Невидимият прислужник донесе една кутийка, но я отвори толкова рязко, че колата бликна и опръска работните му дрехи. Хефест изрева, избълва няколко ругатни и метна настрани кутийката.

— Некадърни слуги! — измърмори той. — Откога й повтарям да си вземе роботи. На тях поне може да се разчита!

— Случило ли се е нещо? — обадих се аз. — Анабет…

— Тя е добре — успокои ме богът. — Умно момиче. Успя да се върне при мен и ми разказа всичко. Но е страшно разтревожена за теб.

— Не знае ли, че съм добре?

— Не е моя работа да й го кажа — отговори Хефест. Всички те смятат за мъртъв. Преди да си отворя устата, трябва да съм сигурен, че ще се върнеш.

— Защо? — премигах объркано. — Естествено, че ще се върна!

Богът ме изгледа скептично. Бръкна в джоба си и извади метален диск с размерите на айпод. Натисна някакво копче и дискът се превърна в миниатюрен телевизор. На екрана се виждаше обвития от пушеци връх Снета Елена.