Битката за Лабиринта

Промъкнах се откъм гърба на амфитеатъра. Никой не ме забеляза. Всички бяха вперили погледи напред, където Анабет разгъна зелен копринен погребален саван на който имаше избродиран тризъбец, и го хвърли в огъня. Изгаряха плащаницата ми.

Анабет се обърна към останалите. Изглеждаше кошмарно. Очите й бяха подпухнали от плач.

— Той беше може би най-смелият ми приятел. Пърси…

И в този миг ме видя. Лицето й пламна като домат.

— Ето го!

Околните извърнаха глави. Разнесе се ахкане.

— Пърси! — ухили се Бекендорф. Скупчиха се около мен и започнаха да ме тупат по гърба. Някои от децата на Арес не успяха да сподавят недоволните си ругатни, но Клариса само поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че съм дръзнал да оживея. Хирон препусна в галоп към мен и му направиха път да се приближи.

— Е — той въздъхна с нескрито облекчение, — не си спомням да съм се радвал толкова от завръщането на някой лагерник. Чудя се как…

— КЪДЕ БЕШЕ? — прекъсна го Анабет, разбутвайки тълпата. Уплаших се, че ще ме удари, но вместо това тя ме прегърна толкова здраво, че едва не ми счупи ребрата. Възцари се тишина. Анабет като че ли се усети, че всички ни зяпаха и ме бутна назад. — Мислех… мислехме те за мъртъв, водорасляк!

— Съжалявам — измънках аз. — Загубих се.

— ЗАГУБИЛ СИ СЕ? — изкрещя тя. — Нямаше те две седмици, Пърси! Къде…

— Анабет — спря я Хирон. — По-добре да поговорим на някое по-спокойно място. Всички останали да се заемат със задълженията си!

И без да изчака възраженията ни, той сграбчи мен и Анабет за вратовете, вдигна ни на гърба си и препусна към Голямата къща.

Не им разказах всичко. Просто не можех да се насиля да спомена Калипсо. Обясних как бях предизвикал изригването на Света Елена и как взривната вълна ме е изхвърлила от вулкана. Озовал съм се на остров, там ме намерил Хефест и ми съобщил, че мога да се върна. Вълшебен сал ме закарал до лагера.

Всяка дума беше истина, но въпреки това дланите ми се изпотиха, докато говорех.

— Нямаше те две седмици. — Сега Анабет звучеше по-спокойно, но си личеше, че едва се сдържа. — Когато чух изригването, реших…

— Знам — рекох. — Извинявай. Но пък разбрах как да се ориентираме в Лабиринта. Говорих с Хефест.

— И какво ти каза той?

— Ами… Всъщност нищо ново, но сега вече знам какво да правим.

Обясних им идеята си.

На Анабет направо й увисна ченето.

— Това е лудост!

Хирон се облегна в инвалидната си количка и поглади брадата си.

— В древността е имало подобен случай. На Тезей му е помагала Ариадна. Хариет Тъбман, която е била дъщеря на Хермес, е използвала множество простосмъртни за своята „подземна железница“ точно по същата причина1.

— Но това е моят подвиг! — възрази Анабет. — Аз трябва да съм начело!

Хирон смутено поклати глава.

— Да, така е, скъпа. Но имате нужда от помощ.

— И вие смятате, че това ще ни помогне? Хайде, стига! Не е правилно! Би било проява на страхливост! И освен това…

— Не искаш да признаеш, че ни е необходима помощ от простосмъртен — прекъснах я аз. — Но е самата истина.

Анабет ми хвърли убийствен поглед.

— Само ако знаеш колко ме дразниш!

И излетя навън.

Зяпнах. Идеше ми да разбия нещо в стената.

— А преди малко бях най-смелият й приятел…

— Ще се успокои — увери ме Хирон. — Ревнува, момчето ми.

— Това е глупаво! Тя не е… Ние не сме…

Той се усмихна.

— Това няма значение. Ако не си забелязал, Анабет не обича да дели приятелите си с други. Тя страшно се тревожеше за теб и сега, след като си отново при нас, вероятно се досеща къде си бил.

Погледнах го в очите. Хирон явно знаеше за Калипсо. Трудно беше да се скрие нещо от кентавър, обучавал герои повече от три хилядолетия. Абсолютно всичко му беше минало през главата.

— Не е нужно да се връщаме към твоя избор — продължи той. — Вече си тук. Това е най-важното.

— Кажи го на Анабет.

Хирон се усмихна.

— Утре сутринта Аргус ще ви закара в Манхатън. Не е зле да минеш да видиш майка си, Пърси. Тя е… смазана.

Сърцето ми застина. През целия ми престой на острова на Калипсо, изобщо не ми беше минало през ума да се запитам как ли се чувстваше майка ми. Сигурно ме мислеше за мъртъв. Нищо чудно, че беше смазана. Защо не се бях сетил за това?

— Хирон — рекох, — ами Гроувър и Тайсън? Мислиш ли…

— Не знам, момчето ми. — Кентавърът заби поглед в празната камина. — Хвойничка си изплака очите. Клоните й пожълтяха от мъка. Съветът на чифтокопитните старейшини реши да отнеме разрешителното му за търсач в негово отсъствие. Ако някога се върне, ще го изпратят в позорно изгнание. — Той въздъхна. — Но пък Гроувър и Тайсън са умни младежи. Все още има надежда.

— Не биваше да ги оставям да тръгнат сами.

— Гроувър си има свой път и Тайсън е дръзнал да го последва. Щеше да разбереш, ако нещо заплашеше живота на Гроувър, нали?

— Сигурно. Заради телепатичната ни връзка. Но…

— Още нещо трябва да ти кажа, Пърси — прекъсна ме той. — Всъщност са две неща, и двете са неприятни.

— Супер.

— Крис Родригес, нашият гост…

Спомних си как Клариса се мъчеше да говори с Крис в мазето, а той бълнуваше за Лабиринта.

— Мъртъв ли е?