Битката за Лабиринта

Негово царско негодничество Минос влетя в залата. Беше толкова изправен и достолепен, че в сравнение с него, домакинът приличаше на шут. Щръкналата му брада беше посивяла. Като че ли беше поотслабнал, сандалите му бяха опръскани с кал, но в очите му грееше познатата жестока злост.

Той се поклони сковано на мъжа в трона.

— Цар Кокал. Чух, че сте решили задачката ми!

Кокал се усмихна.

— Не бих я нарекъл „задачка“, Минос. Особено след като разгласихте на целия свят, че ще платите хиляда златни таланта на този, който успее да се справи с нея. Предложението все още ли е в сила?

Минос плесна с ръце. Влязоха двама напети стражи, привити под тежестта на голям сандък. Свалиха го в краката на Кокал и го отвориха. Блеснаха златни слитъци — сигурно струваха поне няколко милиарда долара.

Кокал подсвирна възхитено.

— Дано не сте разорили страната си за събирането на тази награда, приятелю.

— Това не е ваша грижа.

Домакинът сви рамене.

— Всъщност задачата беше доста проста. Един от хората ми я реши.

— Татко! — обади се една от девойките. Тя като че ли беше най-голямата или поне беше по-висока от сестрите си.

Кокал обаче не й обърна внимание. Извади една раковина от гънките на робата си. През нея беше прокарана сребърна нишка, на която раковината висеше като голямо мънисто на гердан.

Минос пристъпи напред и взе раковината.

— Един от хората ви, казвате? И как е промушил нишката, без да счупи раковината?

— С помощта на мравка! Невероятно, нали? Завърза нишката за мравката и с капчица мед в другия край примами животинката да премине през цялата раковина.

— Находчив човек — измърмори Минос.

— Да, наистина е така. Той е учителят на дъщерите ми. Те са много привързани към него.

Минос го изгледа студено.

— На ваше място не бих проявявал прекалена доверчивост.

Искаше ми се да предупредя Кокал: „Не му вярвай! Хвърли го в тъмницата и му пусни няколко гладни лъва за компания!“ Червенокосият цар се усмихна.

— Не се тревожете, Минос. Дъщерите ми са изключително мъдри за годините си. Да се върнем на въпроса за златото…

— Да — кимна гостът. — Само че наградата е за този, който реши задачата. Един-единствен човек може да се справи с нея. Вие криете Дедал!

Кокал се размърда смутено на трона си.

— Откъде знаете името му?

— Той е крадец! — рече Минос. — Навремето работеше в моя двор, Кокал. Настрои дъщерите ми срещу мен. Помогна на един узурпатор да ме направи за смях в собствения ми дворец. И след това избяга от възмездието ми. Десет години го преследвам!

— Не знаех за това. Но съм му обещал закрилата си. Той е изключително полезен…

— Предлагам ви избор — прекъсна го Минос. — Предайте ми беглеца и златото остава за вас. Или, в противен случай, ще се сдобиете с нов враг. Не бихте желали война с Крит, нали?

Кокал пребледня. Не разбирах защо се страхуваше толкова. Все пак беше в своя си дворец, спокойно можеше да повика стражите си. Минос разполагаше само с двама войници. Но Кокал не го направи, само притеснено кършеше ръце на трона.

— Татко — обади се най-голямата му дъщеря, — не можеш да…

— Замълчи, Аелия. — Царят нервно поглади брадата си. Хвърли поглед на златото в сандъка. — Предлагате ми труден избор, Минос. Боговете не обичат тези, които нарушават законите на гостоприемството.

— Боговете не обичат и тези, които дават подслон на престъпници.

Домакинът кимна.

— Добре тогава. Ще ви го предадем.

— Татко! — извика отново Аелия. След това се сепна и заговори по-нежно: — Позволи ни преди това да се погрижим за госта. След дългото пътуване му се полагат топла вана, чисти дрехи и хубава храна. За мен ще е чест да го заведа в банята.

Тя се усмихна мило на Минос и старият цар изсумтя:

— Една вана няма да ми се отрази зле. — Обърна се към Кокал. — Ще се видим на трапезата. Очаквам тогава да ми предадете затворника.

— Насам, Ваше Величество — рече Аелия и заедно със сестрите й изведоха Минос.

Последвах ги в баня, облицована с плочки. Във въздуха се кълбеше пара. От една тръба се стичаше гореща вода. Аелия и сестрите й хвърлиха във ваната розови листенца и нещо, което сигурно беше древногръцкият шампоан, тъй като веднага се надигна пяна. Девойките извърнаха глави, Минос свали робата си и се потопи във водата.

— Ааах… — въздъхна той доволно. — Прекрасно. Благодаря ви, милички. Пътуването беше дълго и уморително.

— От десет години ли казахте, че преследвате жертвата си, господарю? — попита Аелия, пърхайки с ресници с престорено възхищение. — Каква решителност!

— Не забравям длъжниците си — усмихна се Минос. — Баща ви прояви мъдрост, като прие предложението ми.

— Да, така е, господарю — отвърна тя.

Според мен леко се престараваше с ласкателствата, но старият цар ги приемаше за чиста монета. Сестрите й изсипаха върху главата му ароматни масла.

— Знаете ли, господарю — продължи Аелия, — Дедал подозираше, че ще се появите. Беше сигурен, че задачата е капан, но не устоя на изкушението.

Минос се намръщи.

— Дедал ви е говорил за мен?

— Да, господарю.

— Той е лош човек! Собствената ми дъщеря се поддаде на чара му. Не го слушайте!