Читаем Битката за Лабиринта полностью

Почти през целия път мълчахме. По принцип Аргус рядко говореше, вероятно защото цялото му тяло беше покрито с очи, включително — поне така бях чувал — и по езика, и затова той не искал да го показва.

Анабет дремеше, явно и тя не беше успяла да се наспи.

— Кошмари? — попитах.

Тя поклати глава.

— Евритион ми се обади по Ирида.

— Да не се е случило нещо с Нико?

— Миналата вечер е напуснал ранчото. Слязъл е отново в Лабиринта.

— Какво? Евритион не се ли е опитал да го спре?

— Когато се събудил, Нико бил изчезнал. Ортрос проследил дирята му до решетката на Лабиринта. Евритион каза, че последните няколко нощи бил чул Нико да си говори сам. Сега обаче смята, че е говорел с духа на Минос.

— Нико е в беда! — заявих аз.

— Добро утро! — подхвърли саркастично тя. — Минос е един от съдиите на Подземното царство, но е зъл като пепелянка. Нямам представа какво иска от Нико, ала…

— Не това имах предвид — прекъснах я. — Снощи сънувах… — Разказах й за Люк, как той беше споменал Квинт и как хората му бяха намерили някой да обикаля сам из Лабиринта.

Анабет стисна зъби.

— Това е много, ама много лошо.

— И какво ще правим?

Тя вдигна вежди.

— Нали имаш план и си намерил кой да ни води през Лабиринта?



Беше събота и движението към града беше натоварено. Пристигнахме в апартамента на майка ми по обяд. Още на прага тя ми се метна на врата с яростен устрем, една идея по-голям от този на Госпожа О’Лиъри предишния ден, и едва не ме задуши в прегръдката си.

— Бях сигурна, че нищо ти няма — заяви, макар че сякаш от гърба й се свлече цялата тежест на небето (повярвайте ми, много добре знам за какво говоря).

Настани ни на масата в кухнята и извади от специалните си сини шоколадови бисквити, като постоянно ни подканяше да си взимаме, докато й разказвахме преживелиците си. Както обикновено, аз се опитах да прескоча по-страшните места (тоест почти всичко), но в резултат на това историята ми звучеше още по-кошмарна.

Когато стигнах до оборите на Герион, мама разпери ръце в престорен гняв:

— Не мога да го накарам да си подреди стаята, а се е хванал да почисти стотици тонове конска тор от оборите на някакво чудовище?!?

Анабет се разсмя. Отдавна не бях чувал смехът й и се зарадвах.

— Значи — рече мама, след като приключих — сринал си остров Алкатрас, предизвикал си изригването на Света Елена и евакуацията на половин милион души, но поне си жив.

Ето такава беше тя, винаги гледаше положително на нещата.

— Точно така — съгласих се. — В общи линии, това обобщава всичко.

— Жалко, че Пол го няма — измърмори като че ли на себе си мама. — Искаше да говори с теб.

— О! За училището ли?

Толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти напълно бях забравил за „Гуди“ и как пред смаяния поглед на маминия приятел бях избягал от пламналия кабинет по музика.

— Какво му каза? — попитах.

Тя поклати глава.

— Какво можех да му кажа? Той знае, че ти си различен от другите деца, Пърси. Пол е умен мъж. Вярва, че не си лош човек. Не знае какво точно се е случило, но училището оказва натиск върху него. Все пак той гарантира за теб, за да те приемат. Трябва да ги убеди някак, че не си виновен за пожара. А бягството ти не му помага особено.

В очите на Анабет като че ли долових съчувствие. И тя самата беше попадала в подобни ситуации. На никое дете на боговете не му беше лесно в света на просто смъртните.

— Ще говоря с него — обещах. — След като изпълним задачата си. Дори съм готов да му кажа истината, ако искаш.

Мама сложи ръка на рамото ми.

— Наистина ли ще го направиш?

— Ами да. Макар че сигурно ще ни помисли за луди.

— Той вече си го мисли.

— Значи няма какво да губим.

— Благодаря, Пърси. Ще му кажа, че ще се върнеш… — Тя се намръщи. — Кога? Къде отивате сега?

Анабет счупи бисквитката си на две.

— Пърси има план…

Неохотно разказах на мама.

Тя кимна замислено.

— Звучи доста опасно. Но може и да успеете.

— И ти притежаваш тези способности, нали? — попитах аз. — Да виждаш през мъглата?

Мама въздъхна.

— Вече не толкова добре. Когато бях по-млада, ми беше по-лесно. Но, да, винаги съм виждала повече, отколкото е било полезно за мен самата. Това беше едно от нещата, които привлякоха вниманието на баща ти към мен. Но внимавайте. Обещайте ми, че ще се пазите.

— Ще се опитаме, госпожо Джаксън — рече Анабет. — Макар че хич не е лесно да бъде опазен синът ви.

Тя скръсти ръце и заби мрачния си поглед в прозореца на кухнята. Аз си замълчах и неловко се заиграх със салфетката.

Мама се намръщи.

— Какво става с вас? Да не сте се скарали?

И двамата мълчахме.

— Разбирам — рече тя и аз се зачудих дали не виждаше ясно не само през мъглата, а и през всичко друго. Мама като че ли наистина разбираше какво ставаше с мен и Анабет, макар че самият аз нямах никаква представа. — Не забравяйте, че Гроувър и Тайсън разчитат на вас.

— Знаем — обадихме се в един глас с Анабет и това ме смути още повече.

Мама се усмихна.

— Пърси, най-добре се обади още сега. Телефонът е в другата стая. Успех!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Загробный мир. Мифы о загробном мире
Загробный мир. Мифы о загробном мире

«Мифы о загробной жизни» — популярный пересказ мифов о загробной жизни и загробном мире и авторский комментарий к ним. В книгу включены пересказы героических европейских, и в частности скандинавских, сказаний о героях Вальхаллы и Елисейских полей, античных мифов и позднейших христианских и буддийских «видений» о рае и аде, первобытных мифов австралийцев и папуасов о селениях мертвых. Центральный сюжет мифов о загробном мире — путешествие героя на тот свет (легший позднее в основу «Божественной комедии» Данте). Приведены и рассказы о вампирах — «живых» мертвецах, остающихся на «этом свете (в том числе и о знаменитом графе Дракула).Такие виды искусства, как театр и портретные изображения, также оказываются связанными с культом мертвых.Книга рассчитана на всех, кто интересуется историей, мифами и сказками.

Владимир Яковлевич Петрухин

Культурология / Образование и наука