Битката за Лабиринта

— Не — отвърна тя. Извади голяма синя четка за коса и започна да се реши, за да падне златната боя. — Трябва само да се преоблека. Елате с мен в „Мариот“.

— Защо? — попита Анабет.

— Защото в мазето, където си държим костюмите, има един такъв вход със знака на Дедал.

Четиринайсета глава С брат ми се бием до смърт

Металната врата беше полускрита от кош, пълен с приготвени за пране кърпи с логото на хотела. На пръв поглед ми се стори съвсем обикновена, но после Рейчъл ми показа бледия син знак, изгравиран в металната повърхност.

— Отдавна не е използвана — отбеляза Анабет.

— Веднъж се опитах да я отворя — рече Рейчъл, — просто така, от любопитство. Но е ръждясала и не помръдна.

— Не — Анабет пристъпи напред, — просто трябва да бъде докосната от полубог.

Тя положи длан върху знака и той засия. Вратата се отвори със скърцане и се показа стълбище, водещо надолу в мрака.

— Леле! — възкликна Рейчъл. Трудно ми беше да отгатна дали се преструваше, или наистина беше впечатлена. Беше се преоблякла в стара тениска с надпис „Музей на модерното изкуство“ и обичайните, изрисувани с маркер, джинси. От задния й джоб стърчеше синята четка за коса. Косата й беше вързана на опашка, по нея все още проблясваха златни искрици, дори и по лицето й се виждаха петънца златна боя. — След теб?

— Ти си водачът — отвърна с подигравателна любезност Анабет. — Давай напред.

Стълбите слизаха в широк тунел. Беше толкова тъмно, че на две педи пред мен не виждахме нищо, но с Анабет се бяхме запасили с фенери. В мига, в който те светнаха, Рейчъл изпищя.

Срещу нас се хилеше скелет. Не беше на човек. Първо, беше огромен, поне пет метра. Беше прикован за китките и глезените във формата на Х. Но това, което ме накара да настръхна, беше единствената дупка на челото.

— Циклоп — рече Анабет. — Отдавна е тук. Не е… наш познат.

Искаше да каже, че не е Тайсън. Това не ме ободри особено. Имах чувството, че скелетът беше сложен тук като предупреждение. Не ми се искаше да срещна този — който и да бе той, — който беше в състояние да победи един циклоп.

Рейчъл преглътна.

— Имате приятел циклоп?

— Тайсън — отвърнах. — Той ми е полубрат.

— Полубрат?!

— Надявам се, че ще го открием в Лабиринта — рекох. Заедно с Гроувър. Той пък е сатир.

— Аха — измърмори тя едва чуто. — Добре, няма смисъл да стоим тук.

Провря се под лявата ръка на скелета и продължи напред. С Анабет се спогледахме и тя сви рамене. Последвахме Рейчъл навътре.

Двайсетина метра по-нататък проходът се разделяше на три. Този пред нас беше с тухлени стени. Десният беше облицован с мраморни плочи. Левият беше прокопан направо в земята и от пръстта стърчаха корени.

Посочих наляво.

— Прилича на тунела, в който влязоха Тайсън и Гроувър.

Анабет се намръщи.

— Да, но виж мраморните плочи в десния. По-вероятно е той да води към старата част на Лабиринта, където е работилницата на Дедал.

— Трябва да продължим направо — обади се Рейчъл.

Двамата с Анабет я зяпнахме.

— Не вярвам натам да е верният път — заяви Анабет.

— Не виждате ли? — изненада се Рейчъл. — Погледнете пода.

Напрегнах очи — нищо, освен стари тухли и кал.

— Ето тук е по-светло — посочи тя. — Светлината е слаба, но се вижда. Пътят е насам. Малко по-надолу в левия тунел, корените се движат като пипала. И това не ми харесва. А в десния, десетина метра по-нататък, има капан. Дупки в стените, вероятно за копия. Не бива да рискуваме.

Нямах представа за какво говореше, но кимнах.

— Добре. Напред.

— Вярваш ли й? — попита Анабет.

— Да — отвърнах. — А ти не й ли вярваш?

Анабет като че ли още таеше съмнения, но даде знак на Рейчъл да продължи. Поехме по тухления коридор. Той постоянно се извиваше насам-натам, но нямаше други разклонения. Имах чувството, че се спускаме дълбоко под земята.

— Няма ли капани? — попитах разтревожено.

— Нито един. — Рейчъл свъси вежди. — Нормално ли е да е толкова лесно?

— Не знам — отвърнах. — Преди не беше.

— Откъде си, Рейчъл? — обади се Анабет.

Прозвуча като: „От коя планета си?“. Но Рейчъл не се обиди.

— От Бруклин.

— Родителите ти няма ли да се разтревожат, ако закъснееш?

— Не ми се вярва — въздъхна тя. — Дори и цяла седмица да ме няма, те няма да забележат.

— Защо? — Този път подигравателната нотка беше изчезнала от гласа на Анабет. Тя много добре знаеше какво е да имаш проблеми с родителите си.

Но преди Рейчъл да отговори, пред нас се разнесе скърцане, сякаш се отваряха огромни врати.

— Какво беше това? — попита Анабет.

— Не знам — отвърна Рейчъл. — Скърцане на метални панти.

— А, много ти благодаря!

Чуха се тежки стъпки, които разтърсиха целия тунел. Приближаваха се към нас.

— Да бягаме? — попитах.

— Да бягаме — кимна Рейчъл.

Обърнахме се и хукнахме обратно, но след десетина метра едва не се сблъскахме с неколцина стари познати. Два скитски дракона — жени със змийски опашки наместо крака — опряха копия в гърдите ни. Между тях стоеше Кели, емпусата мажоретка.

— Виж ти! — възкликна доволно тя.